Свидетелство на Калинка Заркова

                  И нека цялата Слава бъде за Триединния Бог –

                                       Отец, Син и Святи Дух.

                                                        Амин!

Денят е 12 ноември 2013 година, вторник.

Баща ми излиза към 10.00 часа сутринта, както обикновено, за да отиде на разходка и да се отбие да изпие сутрешното си кафе, без изобщо да подозира, че живота му ще виси сякаш на нишка, изтъкана от паяк, само час и половина по-късно. На път за вкъщи му причернява и той припада пред блока, под големия орех. В този момент няма никой на улицата, освен една жена от съседен блок, която минава от там на път за работа. Вижда паднал човек, около него разпилени вещите му. Обажда се на „спешна помощ”, линейка идва за няколко минути. Закаран е в болницата с огромна опасност за живота, в безсъзнание, с кръвно налягане много над нормата – 240 на 120. Докато лекарите се опитват да го стабилизират, започва да буйства. След осъществяването на първоначален медицински преглед, скенер и рентген, е поставена окончателна диагноза – исхемичен мозъчен инсулт. Докато всичко това се случва, майка ми и аз изобщо не подозираме, че в този момент живота ни се преобръща. Жената, оказала му първа помощ, намира телефана му в джоба на сакото и започва да звъни на номерата от указателя подред. След няколко неуспешни опита да открие някой от близките на Ангел Зарков, най-после се обажда на мен, дъщеря му. От този момент нататък, мама и аз сякаш тръгваме през долината на мрачната сянка. Отиваме веднага в „спешна помощ”, заварваме баща ми проснат на мръсно, болнично легло, съблечен само по тениска и панталон, в коридора на течението, безпомощен, неадекватен и с катетър, в торбичката на който тече тъмна урина. Объркани и уплашени сме.

Четири часа след като е намерен и откаран в „спешна помощ”, баща ми е настанен за лечение в „клиника по неврология” към УМБАЛ „Д-р Георги Странски”, град Плевен. Приет е в отделението неадекватен, объркан и много уплашен. Настанен в стая, където са най-тежко болните с опасност за живота. Не по-малко уплашени и объркани сме ние с мама, но знаем, че трябва да се държим заради татко. Единствената ни надежда е Господ Исус. Хващаме се още по-здраво за нашата непоклатима котва, като се молим непрестанно, осъзнавайки, че баща ми е жив по милост Господна, защото с тези стойности на кръвно налягане, вероятността някой да оцелее, е почти нулева.

Цялата Слава е за Господ.

Оставяме баща ми във вторник вечерта в отделението, вече дошъл на себе си, но все още уплашен. В сряда отиваме към 8.30 часа сутринта. По преценка на лекуващия лекар, е настанен в друга стая, което ни окуражава, но не за дълго. С мама сме до него почти непрестанно, независимо от това, че свиждане се разрешава само след 17.30 часа, но по Божието благоволение сякаш никой от персонала не ни обръща внимание. Денят е все още сряда, часа е около 19.00. Оставяме му храна и вода и си тръгваме за вкъщи. Предстои ни още една нощ, пълна със страхове и духовни битки, в които ту врага взима надмощие, като ни всява страх и паника, ту ние чувстваме, че мрака в духовния свят сякаш се разпръсква и имаме пробив. Осъзнаваме, че в тези мрачни часове, в духовния свят се води безмилостна, жестока война от силите на мрака за живота и душата на баща ми, който все още не познава Господ. Единственият, на който можем да се опрем, е Той, нашия Господ, Спасител и Ходатай. Въпреки, че на моменти се чувстваме слаби и сякаш губим битката в духа, Бог ни укрепява непрестанно, като Святия Дух ни припомня стихове, на които да стъпим и да воюваме. Когато аз съм на косъм да се предам и да рухна, защото сякаш не издържам под товара, майка ми е укрепена в духа и Бог ме привдига чрез нея. Когато пък мрака става по-силен за нея, аз стоя твърдо и Бог я укрепява и привдига чрез мен.

Цялата Слава е за Господа на силите, Който воюва за нас!

Отиваме в болницата в четвъртък, към 8.30, преди лекар да мине на визитация и заварваме страшна картина. Баща ми вече го няма в стаята, където се настаняват болните извън опасност. Преместен е на първоначалното място, където се приемат най-тежко болните в критично състояние. Всичко отново ни изглежда много страшно!!! Баща ми е целият потен, вързан за леглото, говорещ несвързано, халюциниращ. В торбичката на катетъра има малко количество черна като катран урина. Отново сме уплашени, объркани, но с една, единствена надежда – нашия Верен Господ Исус. Предстои ни поредната тежка битка в духа. Отново сякаш на моменти сатана взима връх, на моменти Божията армия, която воюва за нас. Всичко е много страшно, не виждаме вече никаква светлина, много сме объркани. Започвам да викам към Бога за последен шанс за баща ми да се обърне и покае. В този миг, обаче, един вътрешен глас, който не се чува с уши, сякаш ми прошепва – ТОЗИ ШАНС НЕ Е ЗА БАЩА ТИ, А ЗА ВАС!!!

Сутринта в четвъртък, преди да тръгнем за болницата, Святият Дух ме беше подсетил за стиха от посланието на апостол Яков, първа глава – „Но ако някому от вас не достига мъдрост, нека иска от Бога, Който дава на всички щедро без да укорява, и ще му се даде.”

Имах нужда Бог да ми даде мъдрост да проумея защо това се случва и на какво иска да ни научи Бог с това изпитание. И ако това беше последен шанс за баща ми да се обърне и покае, защо Бог допускаше той да бъде неадекватен и в такова критично състояние, нали ако му даваше последен шанс, ние би трябвало да бъдем тези, които да му говорим отново и да го приканим да не изпуска Ръката на Милост, която Бог му протягаше, като беше опазил живота му. Ето за това имах нужда Бог да ми даде мъдрост в това изпитание и Той не закъсня, отново се показа верен, защото около 40 минути след като Го бях помолила за мъдрост, Той ми отговори с това, което вече споменах – ТОЗИ ШАНС НЕ Е ЗА БАЩА ТИ, А ЗА ВАС!!!

В този момент сякаш започнах малко по малко да осъзнавам какво всъщност се случва и това, което проумявах беше много ужасно за мен. Започнах да си спомням един след друг греховете, които имах спрямо баща ми.

Святият Дух съкруши сърцето ми дотолкова, че имах чувството, че не мога да издържа на този товар. Толкова много пъти бях изричала лоши неща срещу баща ми, толкова пъти той правеше опит да се доближи до мен, а аз не му давах шанс. Когато пък аз правех такива опити, той сякаш се закоравяваше и се разминавахме. Обвинявах го за толкова неща, без да си давам сметка, че само Бог е обвинителят и съдията и че не е дал право на нито един човек да обвинява и да съди. Знаех много добре какво казва Божието Слово, но сякаш само с ума си, покайвах се и сред време пак си бях същата. Всъщност аз не познавах баща си, нито той познаваше мен. Сякаш не бяхме съумяли да намерим път един към друг. Толкова много пъти съм имала нужда да знам, че той е до нас, че ни закриля, че сме най-важни за него, но не можах до този критичен момент да проумея, че съм негово копие не само физически, но и душевно и колкото чувствителна съм аз, точно толкова е и той, но с една разлика – аз съм някак спонтанна и изразявам чувствата си, а той не може.

Не можех да разбера как може ако той ни обича и държи на нас, да не намери начин да ни го каже или да ни го покаже, така че ние да можем да го разберем. Чувствах се наранена и объркана. Толкова много пъти той е имал нужда да съм близо до него, дори и нищо да не си кажем, но да знае, че съм до него и че е важен за мен, а аз не съумях да му покажа уважението и почитта, които му дължах. Когато аз го отблъсквах, той се затваряше още повече и аз не разбирах защо ако ме обича не го изразява така, че да мога да го усетя, както аз бих го сторила за човек, който ми е мил. И това, че не можех да проумея този факт, ме караше да го отблъсквам и да се закоравявам все повече.

От вторник насам не спирам да си спомням греховете, които съм сторила спрямо него, но сърцето ми бе докрай съкрушено, когато чух тези думи в духа си – ТОЗИ ШАНС НЕ Е ЗА БАЩА ТИ, А ЗА ВАС!!!

 Само като си спомня за всичките пъти, когато съм била изобличавана от Святия Дух, покайвала съм се, но след време пак съм си била същата. Спомних си и за всички хора, с които бях споделяла за този проблем във взаимоотношенията ни и как тези хора ме бяха съветвали да му показвам любов, а аз не разбирах как мога да покажа любов на някой, който не ме допуска до себе си, а не си давах сметка, че аз бях тази, която не го допуска, защото просто не се бях опитала да го разбера. Не мога да опиша цялата тежест на вината, която изпитвах за това, което бях причинила на баща си. Тази вина ме смазваше, можех само да стена и отчаяно да моля Бог да ми прости и да ми даде достатъчно време, за да покажа на тате отношението, което му дължах.

Започнах да се моля Бог в милостта си да възстанови всички тези ограбени от сатана години, които ние му позволихме да ограби. Непрестанно Святият Дух ми припомняше стихове от Словото, с които ме укрепяваше и привдигаше. Когато споделих всичко това с мама, тя също като мен бе изобличена от Святия Дух за своите грешки. По същия начин и тя бе съкрушена от Духа за всичко, с което бе допринесла нишката между тях да се скъса и една дълбока пропаст да се издълбае. Имаше толкова много неизяснени неща, толкова много неизречени думи, толкова много закоравяване и безразличие имаше между нас и баща ми до този момент.

Осъзнавайки всички тези неща, вече сме по-спокойни, защото врагът, на който сме дали възможност да работи в нашите взаимоотношения, вече е разкрит и мама и аз взимаме твърдо решение да се променим, като озъсваваме, че Бог е този, Който ще ни променя, наше е решението, Негова е благодатта и силата и славата за всичко. По-спокойни сме и за това, че вече сме разбрали причината за това страдание и на какво иска да ни научи Бог. Уверени сме, че Бог ще опази живота му и колкото и критично да е състоянието му, Бог ще му помогне и ще го привдигне. И Бог отново се показа верен и милостив.

Цялата Слава е за Него.

В петък състоянието на баща ми е малко по-добро, но все още е в рисков период. Битката продължава, но вече виждаме свитлината. Със съкрушени сърца, отново молим Бога, да ни даде достатъчно време, за да покажем на баща ми любовта, от която той имаше нужда и която му дължахме. Молим Бога, да възстанови първо неговото здраве, после да изцели наранените сърца и на трима ни /но най-вече неговото/, после да възстанови всичко, което сатана с наше позволение бе разрушил. Надяваме се, че Бог ще обърне проклятието в благословение, както е правел толкова много пъти до сега.

Ние не съумяхме да намерим път едни към други, но Бог направи път там, където нямаше път, това е Божие чудо за нас и цялата Слава е за нашия верен Татко, Господ и Спасител, Утешител, най-добър Приятел, Пазител на душите ни.

Божие чудо е това, че изписаха баща ми от болницата в събота,

Божие чудо е това, че няма засегнати от болестта крайници, нито говор.

Божие чудо е това, че Бог опази живота му при обстоятелства, при които е невъзможно човек да остане жив, а тате не само, че е жив, но и без увреждания.

Божие чудо е това, че Бог ще възстанови всичко, което сатана е разрушил и ще ни учи как да му покажем Божията любов, която Той да излива на него чрез мама и мен.

А най-голямото чудо за мен, най-голямата ми радост, най-големият ми смисъл ще бъдат тогава, когато дочакаме деня, в който баща ми ще дойде с нас на църква и пред събранието ще даде своето мощно свидетелство за Божия Слава.

Слава да бъде на Господ за милостта и дълготърпението, които има към нас, Слава да бъде на Господа за това, че не ни остави да закоравим сърцата си дотолкова, че да преминем границата, от която връщане на зад не може да има, слава да бъде на Господа за това, че е изработил спасението на целият ни дом и това, което е започнал в нас, Той е верен да го усавършенства и доведе до край, според обещанието си и спроред верността си.

Бог е обещал още, че в последните дни ще обърне сърцата на бащите към чадата и аз знам, че ще изпълни и това обещание за Своя Слава.

ЦЯЛАТА СЛАВА Е ЗА ТРИЕДИННИЯ БОГ – ОТЕЦ, СИН И СВЯТИ ДУХ!!!

„Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед що звънти, или кимвал що дрънка.

И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм.

И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползува.

Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее,

не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло,

не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината,

всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.

Любовта никога не отпада…“

1 Коринтяни 13

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here