Майка ми е имала 9 братя. Петима от тях са били доктори. Другите 4 са били инженери. В рамките на една година обаче, всичките девет братя починали. Петимата лекари умрели в един ден. На 31 декември те се събрали, яли и пили, но никой от тях не се събудил след това празненство.

Медиците, които извършвали експертизата проверили дали не са починали от отравяне с храна и изобщо търсели  причината за тяхната смърт, но не открили нищо. Така петимата умрели в един ден и били погребани в един и същи ден. През годината умрели и другите четирима братя. Причината – злополуки и нещастни случаи. Останали майка ми и нейната сестра-близначка. Моята баба, майката на майка ми имала шест сестри. През същата година всичките ѝ сестри се споминали. Никоя от тези шест сестри не е имала деца. През същата тази година далечни роднини – чичовци, братовчеди … около 56 души от семейството умрели.

Поради тази причина майка ми  изпаднала в дълбока бедност. Така тя станала проститутка. Докато продавала тялото си съм бил заченат аз. През онези дни хората не са знаели как да се предпазват със средствата, с които се предпазваме  ние днес.  Така че бременността за една проститутка била огромен пасив. Майка ми решила да абортира бебето. Тя се опитала да се отърве от него 7 пъти, но все не успявала. Опитала нетрадиционни начини да се отърве от нежеланото дете, но бебето не падало.  На 7-ят опит, тя отишла в болница в Такарати, град в Гана, за да направи аборт. Там тя срещнала един доктор, който се казвал д-р Бернард и бил от Германия, но практикувал в Гана, Западна Африка. Той погледнал майка ми и казал: „Не убивай това дете! Ако го родиш, аз ще се грижа за него до края на живота му!“ Майка ми се вслушала в съвета му и не убила бебето.

То се родило недоносено … преждевременно  в седмия месец и не дишало. Сестрата, която го поела тъкмо щяла да го хвърли в кофата за боклук, но странно – въпреки че д-р Бернард не бил дежурен този ден, той влязъл в помещението, точно когато сестрата щяла да изхвърли новороденото. Отваряйки вратата, той извикал: „Какво правиш?“ „Детето е мъртво“. „Дай ми бебето!“, поемайки го казал той и го сложил в кувьоз. Седнал пред него от сутринта  до 1 минута след полунощ, без да отделя очи от кувьоза, без да каже и думичка, пиейки кафе. И в 12 часа (полунощ) и 1 минута бебето започнало да диша. Днес, това бебе съм аз – Бернард. Родил съм се на 12 януари (12.01) и съм започнал да дишам 1 минута след 12 часа (12:01 – полунощ).

И така, майка ми все още беше проститутка. Мъже идваха и си отиваха и когато си тръгваха те казваха на майка ми ужасни неща. Въпреки че  бях малък, аз си спомням много добре. След като избълваха всички тези думи аз се чувствах отвратително, много зле. Спомням си, че понякога я нараняваха докато вършеха с нея … каквото вършеха … а аз вземах една мокра хавлия и почиствах раните на майка си през нощта. Като малко момче аз таях много въпроси в сърцето си. Един ден майка ми се прибра и каза: „Намерих си работа. Ще бъда слугиня  на един офицер.“ И така, отидохме в къщата му и той ни настани в гаража си. Спяхме заедно с кучетата му в гаража.

Храната, която даваха на кучетата беше по-хубава от тази, която се даваше на нас. Затова ние с майка ми ядяхме тяхната храна. След време кучетата умряха. Никой не успя да разбере кой ги беше убил, но аз знаех – умряха, защото ние ядяхме храната им. През нощта, този мъж оставяше жена си в къщата, идваше в гаража и правеше секс с майка ми, след което я пребиваше, за да не казва на никого. Той не ми разрешаваше да изляза от гаража. Караше ме да стоя там и да гледам какво се случва. Като малко момче за мен беше особено мъчително и болезнено да гледам всичко това. Той биеше майка ми. От носа и устата ѝ шуртеше кръв, а аз трябваше да я почиствам после. Така в сърцето ми се зародиха много въпроси, но не можех да ги задам, не можех да попитам никого.

Един ден той се прибра у дома и каза: „Не мога повече да се грижа за двама души. Или ти заминаваш и майка ти остава, или майка ти си тръгва и ти оставаш“. Макар че бях в крехка възраст, аз си спомням как обиколих къщата за последно и си тръгнах. Отидох на едно място където бяха спрели много автобуси, междуградски автобуси и се скрих в един от тях, най-отдолу, там където се реди багажа. Не знам как оцелях, защото там е много горещо. Заспал съм. Събудих се, понеже чух гласове и се измъкнах от там. Бях пристигнал в столицата на Гана.

Озовах се близо до един пазар … имаше и шопинг център. И точно тук прекарах най-много години от живота си, събирах храна паднала на земята, ровех из кофите за боклук, за да мога да ям. Обикновено, когато живееш на улицата и имаш някой лев, по-силните момчета те пребиваха и ти вземаха парите. Аз обаче просех и веднага щом получех някоя друга монета, бързо си купувах храна. Тогава ми просветна една идея – започнах да помагам на хората да носят покупките  до колите си. Когато ги видех да излизат от магазина аз се приближавах към тях и ги молех да ми позволят да нося продуктите до колите им.

Един ден помогнах на една жена с нейните покупки. Тя ме погледна и каза: „Сънувах сън и в него видях едно малко момче като теб … видях само лицето ти … последвай ме“. И така, тя ме заведе у тях. Жената ме настани в гаража си. Това беше вторият гараж, в който заживях. Аз чистех къщата, перях… а в замяна тя ми даваше храна.

17 месеца след като бях пристигнал в дома ѝ, тази прекрасна жена, връщайки се от работа, беше убита при катастрофа. Надеждите ми се разбиха на пух и прах. Отново се озовах на улицата.

Светии, възлюбени, искам да ви кажа, че ако Бог е инвестирал във вас, дявола определено няма да ви ръкопляска. Ако Бог е инвестирал нещо във вас, което ще служи за благословение на хората, ако Той е вложил нещо във вас, което ще благославя останалите, Сатана няма да бъде ваш приятел. Той ще ви залее и засипе с всичко, което може.

НО БОГ ВИНАГИ ПОБЕЖДАВА!

И така, отново се озовах на улицата, събирайки храна, паднала на земята и помагайки на хората, като носех покупките до колите им. Братя и сестри, винаги използвайте това, което имате! Винаги използвайте това което имате, без значение колко незначително и нищожно е то. Няма значение колко хората го подценяват, вие го използвайте! Бог ви е дал ръце – използвайте ги! Дал ви е очи – гледайте и виждайте с тях! Каквото ви е дал – използвайте го! Това, което аз имах беше време. Имах ръце, които използвах, за да нося покупките на хората.

Един ден срещнах един господин – г-н Боатенг. Той ме погледна и каза: „Ела с мен. Искам да те заведа у нас.“ Последвах го, той ме заведе у тях и ме настани в … гаража си. Това беше третия гараж, в който заживях. Спях там заедно с кучето, което се казваше Шап.

Храната на Шап беше изобилна, беше вкусна и му я поднасяха на чиния. Никога няма да забравя това – този човек беше християнин, лидер в църквата. Аз помагах при готвенето на храната, чистех, но той ми казваше: „Да не си докоснал тази храна!“ И всички се хранеха, оставаше достатъчно, но на мен не ми беше позволено дори да пипна  храната. Те изсипваха остатъците в кофата за боклук, която аз трябваше да занеса на бунището и да  изхвърля. Но обикновено по пътя към бунището аз спирах и ядях от кофата. Този човек никога не ми каза за Исуса; не научих нищо за Бога. Обаче пък той и семейството му се молеха всеки ден. Ето защо, в главата на това малко момче имаше противоречиви мисли и идеи за това Кой беше Бог, Кой беше Исус. Бях много объркан. Понякога минаваха 3-4 дена без да ям нищо, но въпреки това продължавах да чистя и върша всичко, което се изискваше от мен. След известно време Шап умря, защото аз изяждах неговата храна. Няколко пъти ме хващаха да правя това, набиваха ме хубаво, но аз продължавах да го върша, защото  беше единствения начин да оцелея.

Този човек имаше 4 сина. Всеки ден у тях идваше частен учител, който да ги обучава. Между кабинета, в който те учеха и гаража имаше врата, на която зееше малка дупка. Докато момчета биваха обучавани аз гледах през дупката и така се научих да чета и пиша. Един ден, моят господар ме спипа да гледам през дупката и ме наби така зверски, че никога няма да забравя боя. „Ти си нищо. Каква полза има да учиш.

Дори не разбираш на какво ги учат.“ и хвана един метален прът … все още нося белезите на гърба си. Разкъса ми кожата, кръв пръскаше навсякъде … биеше ме здравата: „Не е твоя работа да гледаш през дупката. Ти трябва само да спиш и да  вършиш работата из къщата. Нямаш работа да гледаш през дупката!“ Докато ме налагаше, той ми зададе въпроса: „Кое е миналото време на глагола „to go“?“, защото синовете му учеха времената.  Аз го погледнах със сълзи на очите и отговорих: „Gone“. Той се изненада много. „Хм. Присъедини се към тях!“ Слава на Бога! Благодаря Ти, Исусе! Г-н Боатенг каза: „Иди с тях!“ И така, през деня аз чистех и вършех задълженията си, но вечерта сядах заедно със синовете му в кабинета и учех. Докато бяха на училище, аз вземах тетрадките и помагалата им и учех от тях. Момчетата започнаха да ме харесват и понякога ми даваха някоя друга дребна монета. Аз отивах в градината и закопавах парите в земята. Това беше моята банка.

Веднъж ме изпратиха да купя местна африканска храна, която се казва кенке. На улицата срещнах един учител, който преподаваше в едно от началните училища. „Бернард“, каза той. „Чух, че си много ученолюбив. В момента записват за общообразователните  и междинните изпити.“ (Това са изпити, които ако издържиш преминаваш в гимназиален клас). „Бернард, ако имаш пари аз ще те включа в списъка, за да можеш да положиш тези изпити.“ Отговорих: „Изчакайте ме, моля.“ и изхвърчах … никога няма да забравя този момент. Никога! Изтичах до мястото където бях закопал парите, извадих монетите и му ги занесох. Той ме погледна, а в очите му проблясваха сълзи. „Бернард, това е … нищо. Аз ще платя за теб, за да се явиш на изпитите.“ И той плати. Явих се, издържах ги без да съм стъпвал на училище. Издържах ги с отличие. Благодаря Ти, толкова много Ти благодаря, Боже!
Настъпи момента, в който трябваше да напусна къщата, за да постъпя в гимназията.

Всъщност това беше интернат, пансион. Никой от къщата не знаеше, че се бях явил на изпитите и още повече, че ги бях издържал. Трябваше да избягам от там. Настъпи денят и аз побягнах само с две ризи на гърба си и два чифта къси панталонки. Нямах обувки. Получих първият си чифт обувки когато бях на 15. И до днес, записано е в регистрите на това училище,  аз съм единствения ученик, който не е носил обувки. Нямах нито тетрадки, нито химикал … нищо. Все още имам съученици, които и до днес се удивяват … те ми се присмиваха, защото нямах дори матрак, на който да спя, ами спях на голия под. Крадях листи от тетрадките на моите съученици, за да мога да си водя записки. Когато училището разпускаше възпитаниците си във ваканция, аз нямаше къде да отида. Виждах как бащи и майки прегръщаха децата си, слагаха  куфарите им в колата … а аз нямаше къде да ида.

Една от ризите ми се поокъса и аз взех, че я преправих на чанта за училище. Стисках я в ръка, а сълзите се търкаляха по бузите ми – нямаше къде да отида. Благодаря на Бога за един от учителите, г-н Адисън, който ми каза: „Бернард, може да живееш с нас в постройките към колежа, докато учебните занятия започнат отново.“ Заживях с това семейство, чистех … Г-н Адисън също ме настани в гаража си, докато училището отново отвореше врати.
Между другото, докато бях в колежа аз бях много груб, не се доверявах на никого.

Никога не се усмихвах. Братя и сестри, когато се сблъскате с някой, който е студен и неприветлив, отблъскващ  дори, не го приемайте лично. Вътре в себе си този човек носи рани и белези; в него се води война, бушува борба … не го приемайте лично. Аз нямах приятели, не разговарях с никого. Всъщност, когато влезех в класната стая всички ученици започваха да отдръпват и местят масите и столовете си по-далече от мен, защото аз миришех. Смърдях, понеже нямах сапун, за да се къпя.

Обикновено изчаквах учениците да се изкъпят в общите къпални помещения и отивах да събера падналите парченца сапун, останали след тях. Мачках ги и ги стисках в ръка, за да си направя сапун, който ми стигаше само за 1 ден. Но веднъж, един от по-големите ученици видя какво правех и ме предупреди: „Бернард, да не си докоснал повече сапуна!“ Нямах сапун и миришех отвратително. Затова учениците се отдръпваха от мен; нямах приятели; не се доверявах на никого; бях толкова студен и неприветлив. Стигнах до там, че вече не можех дори и да плача.

През целия този период аз нямах никакъв контакт с майка ми.
През 4-та година на гимназиалното ми обучение, аз все още спях на пода. Този ден не се чувствах добре и се бях заключил в спалното помещение, като държах ключа в ръката си. Бях легнал на пода. Нямаше абсолютно никой в спалното помещение, а и ключа беше в мен. Тогава сънувах сън. В съня си видях как двама мъже държаха копиета в ръцете си и бяха готови да ги забият в левия ми крак. Събудих се и видях, че кървя. Ето го и белега на левия ми крак. Това беше само сън, но когато се събудих, физически аз бях наранен, кървях, имаше кръв навсякъде, лежах в локва кръв.

Кракът ми започна да се подува, подпухна и стана много дебел. Започнах да губя сила в областта на кръста си.  Училищното настоятелство ме заведе в болницата. Докторите казаха: „Или ще ампутираме крака ти или ще останеш инвалид за цял живот и никога повече няма да можеш да ходиш.“ Но никой от училището, дори директора не искаше да плати за ампутацията на крака ми; не искаха да сторят дори това, което беше по силите им … Докторите обясниха, че щяха да направят най-доброто за мен, т.е. да ми изпишат лекарства и инжекции, за да видят какво ще стане … но крака ми беше в изключително лошо състояние … помощ обаче нямах отникъде.

След известно време другият ми крак също започна да се подува, да подпухва и да гние. Кръста ми не ме държеше и така осакатях. Лекарите казаха: „Никога повече няма да можеш да ходиш.“ Училището щеше да излиза във ваканция. Г-н Адисън ме прибра и отново ме настани в гаража си и го заключи, с което искаше да каже: „Умри спокойно!“

Гаража беше заключен от външната страна и аз нямаше как да се измъкна от там. Нямах дори инвалидна количка. Влачех се по пода, ходех по нужда на пода. Само си представете какво беше в гаража. Смрад и мръсотия, сред които ме бяха оставили да умра. Никой не идваше да ме види, камо ли да ми донесе вода или храна. Имаше само едно малко прозорче, от което влизаше чист въздух вътре. Вратата на гаража беше заключена, а и аз нямах никаква сила, за да я изкъртя и да изляза навън. Спомням си онези дни … мозъкът  ми беше празен … в смисъл, че не мислех за нищо … просто се подготвях да срещна смъртта.

На 12 януари, беше рождения ми ден, не че знаех какво е да имаш и  да празнуваш  рожден ден … най-ярката светлина започна да сияе и прониква през онова малко прозорче и аз се обърнах към нея, за да я видя. Тя почти ослепи очите ми. От тази светлина Един глас започна да ми говори и каза: „Бернард, стани! Искам да те изпратя до света, за да разкриеш любовта и силата на Моя Син!“ Силата на този глас ме вдигна от земята и започнах да ходя. Блъснах вратата и излязох от гаража. И до този ден не мога да опиша какво беше това … такава сила имах, че изкъртих вратата. Къщата на директора се намираше до спалното помещение на момичетата. Те бяха във ваканция, но учениците от последният курс в гимназията бяха в колежа, подготвяйки се за последните си изпити. Те ме видяха да излизам от гаража. Всъщност, всеки един момент те очакваха да чуят, че Бернард е умрял.  Дори бяха написали прощални писма. Момичетата бяха втрещени, когато ме видяха да излизам от гаража. Те дори ми казаха, че лицето ми е било обгърнато с нещо бяло като облак. Крещяха и викаха: „Бернард, какво става? Ама ти можеш да ходиш!“ Някой от тях бяха по-куражлии и се приближиха до мен, за да ме питат директно какво се случваше. И в момента, в който аз съм си отворил устата, за да им отговоря, съм започнал да говоря на някакъв непознат, странен език … така ми казаха в последствие. Някакъв език, който те не бяха и чували. Аз обаче не си спомнях нищо, блокирал съм. После те ми казаха, че са си мислили, че съм полудял. Извикали училищния автобус, натоварили ме на него и ме закарали в болницата.

В болницата ме срещна една 56-годишна жена – майка Алис – новородена, изпълнена с Духа християнка. Тази жена нямаше деца, но Бог ѝ бил обещал: „Аз ще ти дам син и чрез този син хиляди и милиони души ще дойдат при Исуса Христа!“ И в продължение на много години тя се бе държала здраво за това пророчество.  Вярвала, че това ще се случи. Когато ме докарали в болницата и аз съм говорил на този странен език, тя се приближила до директора и учениците, които били дошли заедно с мен и казала: „Това момче не е лудо. Той е изпълнен със Святият Дух. Повика на Бог е върху живота му и това е обещание, което Бог  даде лично на мен.“
В нейният дом аз се съвзех. „Но къде съм?“, чудех се аз. Тя ми каза следното: „Добре дошъл у дома, сине! Добре дошъл у дома, сине!“ За първи път в живота си чувах човешко същество да говори по този начин.  „Добре дошъл у дома, сине!“ Думи като: „Гордея се с тебе!“ или „Обичам те!“ … тези думи бяха непознати за мен. Майка Алис седна заедно с мен и започна да ми помага да разбера какво се случваше с мен. Стана ми толкова леко на сърцето. Болката и горчивината си бяха отишли. Спомням си, че тя се събуждаше всяка сутрин около 3 часа, идваше и полагаше ръце върху ми и се молеше на език, пророкувайки за живота ми. Тя ми купи малък тефтер и  каза: „Бернард, записвай всичко, което Бог ти казва! Наближава денят когато Бог ще те заведе в Лондон, за да учиш там, подготвяйки те за служението ти. От Лондон, Бог ще те заведе в 44 страни, за да занесеш Благата вест на Евангелието на Исус Христос  не само на обикновените хора, но и на тези, които работят в правителствата на тези държави. Бог ще те заведе и в Америка и от там ще те изстреля като стрела, която ще донесе освобождение на народите по земята. Запиши тези неща!“ и още много други неща Бог каза чрез нея.

Три години по-късно, една сутрин майка Алис ме извика. Тя лежеше на леглото си. Не беше болна. Майка Алис ми каза: „Сине, настъпи часът, в който трябва да си ида у дома.“ „Къде е това у дома?“, попитах аз, неразбирайки какво искаше да каже. Със своите малки очички тя ме погледна и отговори: „Сине, моята работа приключи. Трябва да отида и да се срещна с Господа. Трябва да отида при Исуса. Работата ми свърши.“ И аз си спомням много добре … това беше един от най-болезнените дни в живота ми. Сякаш Бог отнемаше всичко от мен. Тя беше единствения човек, който ме научи какво е любовта; тя ме научи на Божиите пътища. Гледах я и виках: „Мамо, не, не!“ Всичко в мен крещеше против нейната смърт. Тя обаче ме хвана за врата и каза: „Синко, ела тук. Нямам време. Денят наближава, сине.“, а аз я гледах и питах: „Какво да направя, за да ти се отблагодаря?“ „Синко, денят наближава, когато хиляди и милиони души, пряко или косвено, ще откликнат на славната Блага Вест чрез теб, а аз ще стоя до десницата на Исуса в Небето, ще Го потупам по рамото и ще Му кажа: „Това е моето момче!“ Това бяха последните ѝ думи и тя склопи очи в ръцете ми.

Целият ми свят се срина. Зная, че тя е на Небето, но много ми липсва. За мен това беше края на пътя. Кой щеше да ми помогне? Кой щеше да ме научи? Кой щеше да ме обича? Кой? Майка Алис ме беше научила да общувам с други християнски семейства. Беше ми казала: „Бернард, когато мен ме няма, ти остани при еди кое си семейство. Иди при тях и им кажи, че аз съм казала, че трябва да останеш при тях.“

Виках, плаках, молих се: „Господи, възкреси я!“, но не стана. Приятели, възлюбени, има моменти в живота когато изгубваш най-скъпите неща, най-милите, най-любимите хора в живота си. Но с течение на годините аз научих, че Бог е добър. Независимо от всичко, Той все още е Бог и е добър и знае защо. Имах толкова много въпроси.

Заживях с това семейство. Те бяха християни, лидери в църквата. И те ми дадоха своя гараж. Нямах легло и спях на пода. Чистех къщата, миех чиниите … единственото, което притежавах беше моята малка Библия и малкото тефтерче, в което записвах всички пророчества. Чистех къщата, вършех каквото трябваше, а следобедите излизах на улицата и проповядвах, разказвайки на хората за Христовата любов. Понякога минаваха седмици без да съм ял качествена, добра храна … в смисъл семейството ядеше и имаше достатъчно, за да изхвърля храна на боклука. Но Бернард нямаше право да пипа тази храна. В повечето случаи храната престояваше в хладилника доста време и когато вече беше започнала да се разваля, те ми я даваха, за да я ям аз. Чудя се как не  умрях, ами оцелях.

Бог може да опази Своите Си! Той наистина ги опазва!

И така, излизах на улицата и проповядвах на другите, казвайки им за Господа. Един ден, никога няма да забравя този момент, срещнах един господин, а Святият Дух ми говореше, като с човешки глас, право в ушите: „Бернард, този мъж е дилър на кокаин. Той продава наркотици. Кажи му да Ми предаде сърцето си или след три дни ще го арестуват и ще умре в затвора, и ще свърши в Ада.“ През онези дни аз все още не се бях научил как да боравя с Божиите дарби. Затова когато Бог кажеше нещо, аз просто го повтарях. Когато Бог каже, че човека търгува с кокаин, в наше време подхода към него ще е друг. Но тогава аз изкрещях: „Ей ти! Ти си дилър на кокаин!“ и той веднага ме сграбчи за гърлото. И докато все още ме стискаше за гърлото аз се опитвах да говоря. Той видя моята смелост и отпусна схватката. „Какво каза?“ „Ти си дилър на кокаин. Ако не предадеш сърцето си на Исуса, след три дни ще те арестуват, ще умреш и ще отидеш в Ада.“ Той буквално изтръпна: „Откъде знаеш всичко това?“ Та накратко … заведох го при Христа. Положих ръце на него право там на улицата, той се строполи на земята, аз го вдигнах и той ме попита: „Къде живееш?“ Посочих му, но моят господар ми беше казал да не водя никого в къщата. Обясних му, че не може да дойде там. Този мъж наистина се промени. Намери си църква, израсна в Словото на Бога и откри първата фабрика за обувки в Гана, Западна Африка. Този мъж се промени. Аз не зная какво се беше случило, но един ден докато той летял към Лондон по легален бизнес, седял  до свой приятел, който също бил въвлечен в търговията с наркотици. Оня го попитал: „Носиш ли наркотик в себе си?“ „Не. Аз съм новороден християнин, изпълнен съм с Духа, предал съм живота си на Исус Христос, не се занимавам повече с това.“ „Какво се случи?“ Човекът му разказал как едно малко момче Бернард … разказал му всичко. Та другия отвърнал: „Искам да се срещна с Бернард.“

И един ден, кося си тревата, чистя и изведнъж виждам тия двамата да се приближават към къщата. Единият беше много сериозен, а другият се усмихваше. Осъзнах, че този, който се усмихваше беше мъжа, когото бях завел при Христа. Но другия се приближи към мен и извика: „Ти … Какво си му казал?“ Толкова се уплаших, че отговорих набързо: „Нека се помолим.“ Най-безопасното място за теб е да си в Духа. Там никой не може да те намери. Успях да кажа само: „И..“. Не бях изрекъл още „сус“ и той  вече  се беше строполил на земята. Много се зарадвах. Повечето хора, които не вярват в изненадите, които Святият Дух поднася, са хора, които не могат да завоюват души. Ако ти завоюваш души, ако обичаш хората, ако искаш да ги видиш променени, ще имаш нужда от всичко, което Бог има, ще имаш нужда от цялата сила, която Святия Дух дава. Този мъж се беше проснал на земята и аз се радвах, но  се усетих, че господарят трябваше скоро да се прибере у дома. Опитах се да го вдигна, но той падна назад. Викам на другия: „Помогни ми да го вдигнем!“, а той отговаря: „Не, страх ме е!“ Аз  целия треперя, защото господарят всеки момент ще се прибере. Минаха 3 часа и 13 минути преди този човек да дойде на себе си. Този ден господарят закъсня. Вярвам, че ангели са го срещнали и са му казали: „Не се прибирай в къщи, защото това, което ще видиш няма да ти хареса.“ След 3 часа и 13 минути, мъжът се изправи. Впи поглед в мен и каза: „Докато лежах на земята, нещо  много сериозно ми каза да те заведа в Лондон, за да учиш.“ Аз отговорих: „Чакай, чакай. Какво?!“ „Нещо ме предупреди да те заведа в Лондон, Англия.“ Отидох и донесох малкото си тефтерче, пълно с пророчества и му показах какво беше казал Бог чрез майка Алис.

Същата седмица този човек взе полет от Гана до Англия, отиде във Финсбъри Парк Сентър за международно християнско служение (Finsbury Park Center for International Christian Ministries), едно от най-добрите Библейски училища, плати таксата ми за обучение за две години, върна се в Гана, хвана ме за ръка и ме заведе в Британското посолство, гарантира с паспорта си за мен, помогна ми да си изкарам виза, даде ми 2000 паунда и ми помаха за довиждане. И  до днес, аз не мога да открия този човек. Не можем дори да открием някой, който по някакъв начин да е свързан с него. Ако случайно той се появи във вашия квартал кажете му, че Бернард го търси. Наистина търся и искам да намеря този човек. Просто желая да му кажа „Благодаря ти“. Опитваме се да намерим някое семейство свързано с него … даже някои от моите приятели-пастори мислят, че той е ангел, но ако случайно го срещнете някъде, кажете му, че го търся. Не може да открием никой, който да е свързан с него по какъвто и да е начин.

Така … имах нужда да живея при някое семейство в Лондон, за да мога да ходя на училище. Училището е дневно. Братя и сестри християни ми дадоха адреси на християнски семейства, с които да се свържа и да живея с тях. Нито едно от тях не отговори на телефонните ми обаждания. Човешката ръка ще те разочарова. Не градете надеждите си на човешките обещания. Не се надявайте на човека. Градете надеждата си на Божиите обещания, защото те са сигурни, стабилни и няма да ви предадат.

Ето, аз вече се намирам на летището – Хийтроу, но няма къде да живея. Училищните занятия още не са започнали. Излязох от офиса на имиграционните власти, като написах в документите само адреса на училището. Седя и се чудя: „Боже, къде ще живея. Много е студено.“ Тогава Святият Дух ми проговори, казвайки: „Бернард, виждаш ли онази дама ей-там?“  Аз ви казах, че бях расъл буквално в гората, нямах никакви маниери и не знаех да боравя с дарбите на Духа. Едно нещо е да бъдеш помазан, да имаш дара, но друго нещо е да работиш с него, така че да  изгражда, да поправя, да назидава и да прославя Исуса Христа! Тогава аз не знаех тези неща. Ако трябваше днес да направя това, което Святият Дух ми беше казал, щях да подходя по друг начин към дамата: „Добро утро, как сте, какво пихте тази сутрин кафе или чай …“ Щях да се запозная с нея и да ѝ предам Словото на Бога.

Бог каза: „Тази дама е болна от СПИН.“ През онези дни СПИН-а не беше толкова позната болест. „Тя е болна от СПИН. Изцели я.“ Това беше заповедта: „Изцели я!“ По-късно когато четях Библията аз видях, че Исус беше казал: „Изцелявайте болните!“

Така че аз изкрещях: „Хей, госпожо, Святият Дух каза, че ти си болна от СПИН.“ и дамата започна да бяга. Аз пък хукнах след нея. Последвах я, а тя извика полицията. Полицаите се приближиха към мен и ме предупредиха: „Не я безпокой!“ Когато видях, че полицаите се приближаваха към мен, аз си спомням, че вдигнах поглед нагоре и прошепнах: „Боже, имаме си неприятности!“ Той отговори: „Не, не ние си имаме неприятности. А ти!“ Полицаите си тръгнаха и казах: „Боже, ама ти го каза, а тя си тръгна.“ „Не се тревожи, тя чу какво ѝ каза. То е истина и тя ще се върне. Ти само стой тук.“

След малко видях жената да се оглежда, търсейки ме. „Как се казваш?“, ме попита тя. „Бернард.“ „Къде отиваш?“ „Не зная.“ Дамата се втрещи! Тя пристъпи още по-близо към мен. „Това, което Бог казва е истина.“, казах аз. „Да, така е. Но от къде знаеш?“ Отговорих: „Святият Дух ми каза. Исус те обича и иска да те изцели.“ Днес, аз бих я завел по-настрана в някой ъгъл, но тогава, там на самия терминал аз положих ръце върху нея и тя се строполи на пода. Полицаите отново дойдоха.

Отново ще си имам неприятности, помислих си аз. Те разтърсиха жената и я попитаха: „Ще повдигнете ли обвинения срещу него?“ „Не.“, отговори тя. Дамата се казваше Мис Уудс. „Последвай ме.“, каза тя. Заведе ме у дома си и ме настани в една от 8-те спални, които имаше къщата ѝ в предградията на Лондон.

Д-р Деройд беше вице президент на Атеистичната Асоциация във Великобритания за последните 22 години. Той е мулти милионер, който харчи милиони паунди, за да разпространи философията, че няма Бог. Той беше доктора, който направил всички изследвания на Мис Уудс и открил вируса на СПИН в нея. Мис УУдс отиде при него и отново започва серия от изследвания. Всяка следа от ХИВ вируса беше изчезнала!

Исус Изцелителят! Алелуя! Алелуя за Христа! Господ на господарите и Цар на царете!

Днес д-р Деройд и мис Уудс разнасят медицинската епикриза от църква на църква, от училище на училище и свидетелстват за това, което Господ беше направил. Тази дама плати всичките ми учебници и помагала, от които имах нужда в Библейското училище. Тя ми купи зимни дрехи. Изобщо – грижеше се за мен.

Ходех на училище от понеделник до петък. Получих покана да проповядвам в Германия, така че петък след училище заминах, а неделя вечер се връщах и в понеделник пак на училище.
Веднъж ме поканиха на среща на Работническата партия, за да се моля преди събранието да започне. В партията – крамоли и кавги. Всеки иска да бъде неин лидер. Хора като Марго Бекет, Гордън Браун, Джон Прескот – ключови фигури … И така, това младо момче застава пред тях да се моли. Но докато се молех, Святият Дух ми каза: „Тони Блеър ще бъде министър председател и то за доста дълго време.“ Също ми каза и някои специфични неща, които щяха да се случат във Великобритания. Започнах да споделям с  тях тази информация, защото Бог каза да им кажа. В един момент осъзнах (и всичко това става по време на молитвата), че всички са ме зяпнали със широко отворени очи. „Кой е този лудия?“, защото по онова време никой си нямаше на представа кой е Тони Блеър. Той беше  само един от членовете на тази партия. Всички  се караха и бореха за поста, за лидерството. Познайте какво се случи. Няколко дни по-късно, сред всички тези борби за власт, те осъзнаха, че ще изгубят и си казаха, че им трябва нов човек, с неутрална позиция, който да поеме ръководството на партията. И познайте какво се случи. Тони Блеър излиза на сцената и става министър председател. Той покани малкият Бернард на улица Даунинг № 10. Много добре си спомням как прекрачих прага …
Все още съм ученик в Библейския колеж и всяка седмица посещавам различна държава, за да служа. Връщам се и отново съм на училище.

Един ден, Филип Мор от Конроу, щата Тексас … деканът на Библейския колеж ме повика и каза: „Бернард, ела тук. Трябва да ти издадем диплома.“ „Но има още една година преди да завърша? Защо?“ „Няма да казваш на никой от твоите съученици. Просто трябва да ти издадем диплома. Виждаш ли този куп писма. Те пристигат от различни части на света. Ние сме учители, които сме от различни държави и идваме да обучаваме тук в колежа. Бернард, някои от тези учители чрез теб получават спасението си, други биват кръстени със Святият Дух, живота им се променя, а на други в браковете им настъпва поврат, тяхното служение се изпълва с живот. Ние забелязахме, че ти винаги идваш пръв на училище, чистиш, грижиш се всичко да бъде както трябва и когато няма учители, ти обучаваш своите съученици. Тези учители ни пишат, че ние всъщност само ти губим времето. Ти си толкова по-напред от съучениците си, че ние просто трябва да те освободим. Много мислихме, много се молихме и стигнахме до извода, че трябва да ти издадем диплома, Бернард.

Повикаха ме в кабинета на директора, наметнаха ме с тога, сложиха ми шапка … Деканът положи ръце върху мен и взе … че припадна. Помощник-декана и той положи ръце върху мен, но и той припадна. Секретаря дори не искаше и да опита. Аз си викам: „Господи, кой ще се помоли за мен? Кой ще ми връчи дипломата?“
И така, вече не съм ученик в Библейското училище. Започнаха да се случват най-различни неща буквално едно след друго. Търсеха ме по телефона и то ключови фигури в правителството. Бог започна да говори чрез този съд – мен, казвайки това и това ще се случи в тази страна; този и този ще се изяви … По времето, когато още Елцин беше президент, Исус говори чрез този съд и каза това и това ще се случи; трябва да промениш стратегията си, като посочиш някой друг, който да поеме управлението … и на сцената се появи президента Путин. Един след друг, стратегически, важни, ключови лидери на различни страни започнаха по някакъв начин да се свързват с мен, заради Този, Който е Исус и заради това, което Той вършеше. Амин

През всичкото това време аз нямах никакъв контакт с майка си. Не можех да я открия.

Един ден ме посети пастор, който е доста известен със своето служение. Каза ми: „Бернард, Бог ми каза, че трябва да те заведа в САЩ.“ Нали си спомняте тефтерчето с пророчествата на майка Алис? Но Бог ми каза: „Бернард, не. Не отивай! Този път не!“  „Ама Господи, Ти каза, че ще ида! А и този Божий човек казва, че иска да ме вземе със себе си. Ето на – същото е!“ Но Бог отговори:
„Не! Не трябва да ходиш!“ Та този пастор ми даде препоръчителни писма и други документи, като каза да ида в посолството, за да си извадя виза. Аз съм вече в посолството и изведнъж пристига полицията: „Бернард, арестуваме те.“ „Но защо? Какво става?“ Оказа се, че Божият служител подал сигнал в полицията, че негови документи, писма и паспорта му липсват, че са откраднати. Казал още, че който се появи с тях в посолството, трябва да бъде арестуван. Какво ще ми кажете за разочарованието, причинено от твоите братя по вяра. Но Бог каза: „Трябва да издържиш това изпитание. Не можеш да го мразиш. Не можеш да го мразиш!“

Сложиха ми белезници на ръцете и тъкмо вече ще влизам в полицейската кола,  сина на посланика на Кот д“Ивоар , който бил в посолството да си вади виза, видял какво се случва и веднага се обадил на баща си. „Татко, нещо става тук. Пророк Бернард е с белезници на ръцете.“ Баща му веднага звъни на своя колега – посланика на американското посолство: „Каква е тази сцена, която се разиграва във вашето посолство? Аз познавам това момче.“ И точно преди да вляза в полицейската кола, полицаите биват извикани от американския посланик, като в това време пристига и посланика на Кот д“Ивоар : „Аз познавам този човек. Какъв е проблема?“ Обясняват му цялата история. А пасторът  ми беше дал паспорта си, заедно с препоръчителни писма и документи … за да гарантира за визата ми. В последствие обаче, той подал сигнал, че някой ги е откраднал. На полицаите била издадена заповед да арестуват всеки, който се появи с тях в американското посолство. Но посланика на Кот д“Ивоар продължил да настоява, че ме познава. Тогава решиха да се обадим на пастора. Звъним и звъним на телефона му, но той съответно не отговаря. Стана им ясно и решиха да не се занимават с този случай повече. Обаче от американското посолство ми каза: „Бернард, ние вече въведохме в системата този случай, затова през следващите 10 години ти не можеш да пътуваш за Америка. За съжаление не можем да направим нищо по въпроса.“ Само можех да си представя как Бог ми казва: „Предупредих те!“ „Но Боже, трябва да промениш това. Сгреших, покайвам се, прости ми! Но щом Ти си казал, че ще отида в САЩ и че това и това ще се случи, трябва да направиш нещо!“
Братя и сестри, понякога определени неща в нашия живот могат да се объркат, въпреки че ние все още сме в Божията ръка. Обаче Бог може да ни обнови, да ни промени, амин.

Един ден, телефона у дома звънна. Беше Вицепрезидентът на Съединените Щати Дан Куейл: „Дъщеря ми е болна. Докторите ѝ откриха рак и ѝ дават само няколко дни живот.“ Тогава Святият Дух започна да говори чрез този съд отново: „Какво е това, което държи в ръка? Чаша с вода ли?“ „Да.“, отговори тя.  „Изпий водата и всяка следа от рака ще изчезне.“ И когато Исус каза това, чрез този съд, тя се покори и изпи водата. След няколко дни, през които ѝ правиха пълни изследвания се установи, че всяка следа от рак се е изпарила. Тя беше изцелена чрез силата на Бога! Алелуя!
Веднъж, някой почука на вратата ми. Беше персонал от американското посолство: „Вицепрезидента на Съединените Щати има нужда от вас.“ Аз ги погледнах и отговорих: „Не мога да пътувам за САЩ за период от 10 години. Имам проблеми с визата.“ А те ме гледат и се смеят: „Господине, вицепрезидента на САЩ иска да се срещне с вас. Моля, пригответе си багажа.“ Приготвям си дрехите и си мисля къде ли ще ме заведат. Отидохме право в една военно въздушна база. Качихме се в малък джет и отлетяхме за Америка

Вървейки из Белия Дом аз си мислех: „Господи, сънувам ли?“ Дори не можех да говоря, треперех като лист. Само си представях как един ангел ме перка по врата и казва: „Бернард, спомни си защо си тук!“ Едно след друго започнаха да се случват разни неща. Исус Христос започна да оказва влияние върху живота на стратегически, ключови личности по целия свят. Стигна се до там, че след време ето – аз седя заедно с Бил Клинтън и Исус отново започна да говори чрез мен: „След два месеца ще се зароди проблем свързан със жена. Този скандал ще окаже отрицателно влияние върху репутацията Ви по целия свят, но ако Вие предадете сърцето си на Исус Христос и Го приемете за свой Спасител, Бог ще Ви прости и ще затвори устата на лъвовете.“ Той само ме погледна, а аз с помощта на Божията благодат, прочетох мислите му: „Аз се доверявам на службите за сигурност. Никой няма да разбере за това.“ Клинтън прие казаното много лекомислено и напусна срещата. Два месеца по-късно телефона звъни: „Пророк Бернард, имаме нужда от вас в Съединените Щати. Президента иска да се срещне с вас.“ Какво се беше случило? Люински

Много неща се случиха, но едно  не ми даваше покой. Къде беше баща ми? Застанах пред Бога и казах: „Боже, искам да се срещна с баща ми.“ „Да, ще се срещнеш с него преди той да се срещне с Мен. Да, ще го видиш преди да умре, но преди това, АЗ – Отец съм отговорен за теб и се грижа за теб. Ще ти пратя наставници, християнски лидери, които ще те оформят и ще изкарат на бял свят най-доброто от тебе. Ти само приеми Моето слово, покори му се, учи се от Мен и расти под благочестивото ръководство на тези наставници.

И така, Бог ми даде обещаните наставници. Веднъж, една сутрин, аз казах на Бога: „Боже, искам да се видя с майка ми.“ „Не, не е настъпил момента. Тя дори няма да иска да се срещне с теб.“ Аз обаче настоявах. „Добре, опитай.“ Отидох в квартала на проститутките … от врата на врата, а те почти голи, стояха там … Не можах да намеря майка си. Мина известно време и една сутрин Святият Дух ми каза: „Бернард, стани и иди я потърси! Този път ще я намериш.“ Видях майка си, стояща на вратата, полугола … тя дори ми помаха, подканвайки ме да вляза при нея. Тя ме беше виждала по телевизията, но не искаше никой да знае, че аз бях нейният син. Но когато се изправи лице в лице с мен, тя не можа да ме познае. Подканваше  ме, като клиент, да вляза при нея.

Спомням огромната болка, която почувствах. „Мамо, аз съм. Аз съм Бернард.“ „Не, махай се от тук. Разкарай се от тук! Не искам да идваш тук! Не искам никой да знае!“ Отне ми една година и два месеца молитва, доверявайки се и чакайки на Бога, за да пожелае майка ми да се срещне с мен, да седне и да поговори с мен. Прибрах я в къщи. Сякаш трябваше да прекося една огромна, труднодостъпна планина, за да стигна до майка си. По цял ден тя просто седеше на едно място и изобщо не говореше. През цялото време стоеше с наведена глава. Не вдигаше поглед, за да ме погледне в очите и изобщо не ми говореше.

Беше много болезнен период, изключително смиряващ и съкрушаващ. Но Исус ми даде благодат, за да мога да продължа да се домогвам до майка си, докато един ден тя ме погледна и каза: „Ако твоят Исус е реален, искам да изпрати някой без значение от коя част на света, да ме изведе от тази държава само за 1 седмица.“ Тя каза това със шеговит тон. „Мамо, сигурна ли си, че искаш точно това?“ Същата тази седмица, християнски мисионери пристигнаха в Гана и отидоха в квартала с червените фенери, за да могат да достигнат проститутките с Благата Вест на Евангелието. Когато аз отивах в офиса си, майка ми излизаше от къщата и се връщаше там, за да проституира. Обаче тези мисионери срещат майка ми, благовестват ѝ и тя предава живота си на Исуса. По-късно, майка ми ми призна, че  се майтапела с тях. Казала им така само, за да ги накара да се почувстват. Те и отговорили: „Госпожо, когато ние си тръгнем от Гана, бихме искали вие да дойдете с нас в Англия. Бихме искали да останете с нас седмица, за да ви послужим и после отново ще ви върнем в Гана.“ Майка ми се втрещила. Тя си помислила, че сега те се шегуват с нея. До няколко дни те ѝ купили билет и ѝ извадили виза

Една нощ, майка ми дойде при мен и каза: „Бернард, готова съм да предам живота си на Исуса.“ Заведох я при Христа и тя Му предаде живота си

Майка ми никога не беше ходила на училище. „Мамо“, казах аз. „Ти ще се научиш да четеш и пишеш.“ „Твърде късно е за това. Та аз съм на 50.“ „Не, мамо, не е късно.

Всяка година ние посещавахме 40 страни. Но аз казах: „Боже, тази година никакво пътуване, никакви 40 страни. Тази година я посвещавам на майка си.“ Отделих от времето си и започнах да я уча да чете и пише. Помагах ѝ и по математика. Тя издържа с отличие първия си изпит за начален курс на обучение, когато беше на 52. На 56 завърши гимназия. На 60 издържа изпитите и получи диплома за Бизнес Мениджмънт. Днес, тя има докторска степен по Бизнес Мениджмънт. Никога не беше ходила на училище! Исус Христос … Исус … Изкупителя, Освещаващия, Този, Който възстановява разбити животи!

Сега тя строи училище за 7000 ученика, като никое от тези деца няма да плаща такса за обучение. Те ще получат най-добрата форма на обучение. Нейният проект е почти 50% изпълнен. През следващите 2 години и половина, проекта ще бъде окончателно завършен.

Бог започна да върши невероятни неща … едно след друго … чрез този съд. Докато говоря с вас, в момента, ние имаме 7014 деца, които са настанени в семейства и ходят на училище. Таксите за тяхното обучение са платени, те имат дрехи и са обгрижвани, получавайки всичко, от което имат нужда всеки месец. Всяка година харчим милиони долари, за да сме сигурни, че всичко това функционира. Преди да настъпи края на тази година, ние се доверяваме на Господа да удвои броя на учениците. Искаме да достигнем 14 000 деца. И това не се случва само в Африка. Имаме деца по различните краища на земята – в Индия, в Европа. Исус може да направи много повече чрез вас, без значение колко объркан, изпортен и окаян е живота ви. Майка ми се промени. Майка ми се преобрази.

Запознах се с една жена – Джаки, ожених се за нея. По време на нашия меден месец тя ми каза: „Скъпи, аз нямам матка.“ „Какво?!“ „Нямам матка.“ „Защо не ми каза това. Ние посещавахме предбрачни консултации … защо скри този факт от мене?“ И как така Бог не ми го беше открил?! Аз съм единственото дете, останало живо в семейството, което да възстанови семейното дърво … всички останали са измрели … трябва да имам деца! „Как можа да ми кажеш и то на нашия меден месец, че нямаш матка?!“ Бях толкова ядосан! „Господи, ти ми показваш толкова много неща и детайли за живота на хората, а сега … защо?“ Тук мога да си представя как Бог ми отговаря: „Защото ти не си Бог. Деня, в който започнеш да знаеш всичко, ще станеш Бог, а Аз нямам нужда от асистенти.“

Толкова бях ядосан, та чак обезумях. Обадих се на моя наставник: „Папа, много съм разочарован.“ Плачех по телефона. Опитах се даже да го обвиня: „А ти защо не видя това?“ Той отговори: „Бернард, успокой се. Може би това е част от процеса, през който трябва да преминеш, от развитието ти, защото от този на когото е дадено много, много се изисква. Бернард, Бог първо трябва да те убие, преди да заживееш отново, за да извършиш това, за което те е призовал. Така че успокой се.“ Цели два дни аз изобщо не разговарях с жена ми. О, да. Все още се молех на език, все още бях новороден, но бях  смазан … така разочарован … след всичко, което бях преживял … как можех да понеса и това.

Тогава изведнъж, Бог започна да влага някои едва доловими мисли в ума ми: „Бернард, има ли нещо невъзможно за Мен? Виж от къде те изведох. Виж какво си преживял до този момент. Не мога ли да променя и това?“ Аз обаче отговорих: „Господи, не разбираш ли? Тя няма матка.“

Припаднал съм. Когато отворих очи в болницата, аз видях съпругата си да стои до леглото ми. Погледнах я и казах: „Ти ще забременееш и ще родиш момиченце и то ще се казва Мирикъл (бел. пр. – Mirаcle означава ЧУДО).“ Тя ме погледна. Преди да повярва, жена ми беше правила аборт. Получили се усложнения и тя изгубила матката си. Лекарката, която беше направила аборта също присъстваше в стаята. Когато изрекох горното, те двете само се подсмихнаха. По-късно, лекарката ме дръпна на една страна и каза: „Бернард, хайде да погребем всичко това, за да не отваряш стари рани. Може да осиновите дете. Може да направите толкова много неща, които ще запълнят празнината в живота ви, но недей очаква, че ще имате свое дете.“ Отговорих: „Не, жена ми ще роди и детето ще се казва Мирикъл.“ Тя просто сви рамене и каза: „Ок.“, а ние се прибрахме в къщи.

След известно време аз забелязах как съпругата ми започна да се променя физически. „Скъпа, ти си бременна.“ „Не, не, Бернард. Хайде да не започваме отново. Отърви се от тази идея. Можем да осиновим … можем да направим толкова много неща.“ „Не!“, извиках аз. „Ти си бременна! Трябва да идем на лекар и да проверим.“ Тя отговори: „Бернард, ти само ще посипеш сол в раните си и всичко ще се обърка. Моля те, нека не правим това.“ Аз обаче настоявах. Отидохме в болницата, извикахме същата лекарка, която беше извършила аборта. Тя  сложи съпругата ми да легне и започна да я преглежда с ултрасаунд-а … на видеозон. И на секундата на монитора  … О, Исусе … Алелуя! Боже мой! Дявола е лъжец! … се появи едно бебе, което танцуваше в утробата на жена ми. Лекарката припадна. Жена ми и тя припадна. Трябваше да положа ръце и на двете. Тази лекарка се новороди. Изпълнена е с Духа и е една от стареите в Кесълтън темпъл в Лондон, Англия, църквата на пастор Колин Дайс. И днес ние имаме дъщеря, която се казва Мирикъл и е вече на 9 години. Цялата слава принадлежи на Исуса! Алелуя на Божия Агнец! Исус, Исус … само Той!

Три години по-късно, тъкмо се бях върнал от едно пътуване, съпругата ми ми каза: „Скъпи, искам да идем на гости на майка ми.“ Отговорих: „Не сега. Ще отидем утре и ще занесем подаръци.“ Излязох. Обикновено в моята страна аз ставам затворник. В смисъл – не мога да изляза от къщи, защото всички вестници и медии започват да пишат  какви ли не неща за тебе. Така че трябваше да излизам в определен час, за да не ме безпокоят хората. Излязох да се поразходя.

В този момент съпругата на един пастор, мой приятел, отишла у нас и казала на жена ми да идат в мола. Съпругата ми скача в колата и тръгват за мола, а той се намира близо до къщата на майка ѝ. Жена ми помолила приятелката си: „Защо не минем през къщата на майка ми само да ѝ кажа набързо здрасти?“ По пътя на една кола ѝ отказали спирачките и се забила в колата, в която била жена ми. В тази кола са се возили 4 жени, но само моята съпруга умря при удара.

В мен започнаха да се зараждат въпроси … Нашето служение беше възкресявало мъртви на събранията из целия свят. Така че положих ръце върху нея, но Бог каза: „Не, Бернард. Тя си заминава.“ Много въпроси бушуваха в мен. Много. Бях наранен, огорчен, озлобен, наскърбен, чувствах се приклещен … Държах дъщеря си Мирикъл за ръка на гроба на съпругата си … Господи, какво толкова лошо съм сторил? Къде сгреших? Кога  ще приключи всичко това?
Искрено вярвам, че тази вечер има някой тук, който трябва да разбере, че независимо от болките, грешките, безнадеждната ситуация, в която се намира … има някой, който гледа онлайн и той трябва да чуе това, че Исус Христос е същия вчера, днес и завинаги.

Той те обича и независимо от болката Той ще бъде винаги до теб, ти ще преминеш през всичко, с усмивка на уста някой ден. Много е мъчително за мен да споделям тези неща, почти не говоря за тях. Може и да има сълзи в очите ми, но усмивки се виждат на много лица по света – 40 страни всяка година … на лица, които аз изцелих, спасих, възстанових, обнових, насърчих, освежих …
Беше много болезнен и мъчителен за мен момент. Мирикъл също имаше въпроси: „Тате, защо Исус взе мама?“ Благодаря на Бога за всичко, което направи и продължава да прави, за всички прекрасни хора по света. Той безспорно променя, спасява, укрепява и насърчава, снабдява нужди и изцелява. Благодаря на Бога за всичко това. Миналият месец Мирикъл навърши 9 и все още ми задава същия въпрос: „Тате, защо Исус взе мама?“ Прегърнах я и казах: „Миличка, това са въпроси, на които никога няма да получим отговор.“ Но въпреки това, Бог е добър и благ. Исус е жив.

Имаме около 3016 пастора из целия свят, които очакват аз да ги ръководя, да бъда техен наставник. След погребението трябваше да се срещна с всички тях, кътайки многото въпроси в себе си. Не разбирах защо? Но когато ми се обаждат вечер и казват: „Бернард, искам да се откажа от това служение. Писна ми.“ , мога да ги разбера. Когато ми се оплакват: „Жена ми ме остави“ или „В семейството ми цари хаос“ – мога да ги разбера. „Детето ми взема наркотици“, отвръщам: „Разбирам.“ Но знаем, че всичко съдейства за добро на тия, които любят Бога и които са призовани според Неговото намерение. Той не ни обеща безпроблемен полет през курса на живота ни, но ни обеща безопасно приземяване! Всичко ще бъде наред, когато ние сме в ръката Му!

Тази вечер аз отново ходя, отново говоря, отново се доверявам. Исус може да направи същото и за вас. Няма значение колко е лош живота ви, колко грешки сте допуснали, колко отвратителни, противни и негодни мислите, че сте, Той все още може да ви използва; все още може да ви промени; да ви изцели и да снабди всяка ваша нужда; все още може да ви напътства, да ви даде сили и възможности; все още може да насити ума ти с небесна мъдрост, превишаваща всички твои слабости и страхове и да те тласне към изпълнението на съдбата ти.

Има надежда. Тази вечер имаме надежда. Искам да прочета един стих, докато се молим. Този стих е от Евангелието на Лука, 3:1-3: „В петнадесетата година от царуването на Цезаря Тиберий, когато Пилат Понтий беше управител на Юдея, а Ирод – четвъртовластник в Галилея, и брат му Филип – четвъртовластник в Итурейската и Трахонитската област, и Лисаний – четвъртовластник в Авилини, при първосвещенството на Анна и Каяфа, Божието слово дойде до Йоан, Захариевия син, в пустинята. И той обикаляше по цялата страна около Йордан и проповядваше кръщение на покаяние за прощаване на греховете…“

Братя и сестри, виждате, че тук са споменати имена. Пред всяко едно от тези имена има титла. Те са били велики мъже на своето време. Дори Ана и Каияфа са първосвещеници. Но най-ценното нещо на този свят е Божието слово. Въпреки че тези мъже са били на положение в обществото, имали са титли, били са уважавани, някак си Бог  подминава  имената на тези  прославени мъже, и отива при Йоан, който беше син на един от 40-те свещеника, които служеха в синагогата. Йоан беше никой, нямаше титла, не беше известен. Божието слово обаче заобиколи Цезар, Ирод, Филип … подмина всички тези знаменитости и се спря при Йоан в пустинята.
В пустинята няма утъпкан, прокаран път. Живота може да бъде много неясен и объркващ. В пустинята слънчевите лъчи падат под прав ъгъл върху теб. Живота може да те отблъсне и очука жестоко. В пустинята има много малко вода. Понякога в живота си изпитваш жажда за нещо, което само Бог може да ти даде. Животът ти жадува за нещо, което е над всичко, което може да се купи с пари. Това е пустинята – място, където няма надежда … пълна безизходица … отчаяние. Но Бог отиде при Йоан в пустинята и му даде най-скъпоценното нещо, което промени живота на много. Братя и сестри, няма значение къде сте родени, какво сте преживели, ако Божието Слово дойде при вас, всичко ще се промени. Амин.

MARANATHA

АКО И ТИ КАТО МЕН ОБИЧАШ БОГ, МОЛЯ ТЕ, НАСЪРЧИ ПОНЕ ЕДИН С ТОВА СВИДЕТЕЛСТВО! НАГРАДАТА ТИ НА НЕБЕТО Е ГОЛЯМА!

Превод: Роза Саронова за ХРИСТИЯНИ.КОМ®™

ЕКИП HRISTIQNI

-> ИЗПРАТИ СВИДЕТЕЛСТВО КАТО КЛИКНЕШ ТУК! <- БОГ ЩЕ ТЕ БЛАГОСЛОВИ, АКО РАЗКАЖЕШ НА ДРУГИТЕ СВОЯТА ИСТОРИЯ И НАСЪРЧИШ ДОРИ ЕДИН!

ФЕЙСБУК ГРУПА – ХРИСТИЯНИ.КОМ МЯСТО ЗА ХРИСТИЯНИ

ФЕЙСБУК СТРАНИЦА – ХРИСТИЯНИ.КОМ

АКО ИСКАШ ДА ПОКРЕПИШ СЛУЖЕНИЕТО, ЗА ДА ДОСТИГНЕ ДО ПОВЕЧЕ ДУШИ – КЛИКНИ ТУК!

ВИЖТЕ ОЩЕ:

СПРИ БОЛКАТА! СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ВИКИ!

Баща ми умря, но Бог го върна.. СВИДЕТЕЛСВО

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here