С.Р.: Ако не е естествено, значи е свръхестествено. Рай, ад … дали това са само религиозни термини или те наистина съществуват? Какво ще кажете, ако някой, който никога не е чел Библията, нито пък е стъпвал на църква, е преживял нещо, при което вижда свои приятели да горят в ада. Това се случило с моят гост Рон Рейгън. Искам да те върна назад във времето, когато си бил само на 12. Баща ти направил нещо, което тотално разбило сърцето ти.

Р.Р.: Израснах в много бедно семейство. Живеехме в  източните планински райони на щата Тенеси. Трябваше всеки ден да извървявам по 2 мили само за да хвана училищния автобус. Един ден, на път към спирката на  автобуса, аз минах покрай двора на една вдовица. Тя ме повика и каза: „Синко, искам да ти направя  подарък.“ Подаръкът беше едно малко агънце. То стана мой приятел – беличко, пухкаво агънце. Аз бях първото от три деца, растящи в семейство, в което постоянно се чуваха ругатни и обиди, и в което трябваше да търпим грубости. Баща ми беше пияница и често ни биеше – нас и майка ни. Това агънце ми беше много скъпо. В него намирах някаква сигурност. Нямах играчки, нямах с кого да играя там в планините. Бях много привързан към него. Дори бяха изминали няколко месеца, а то все ме чакаше там на поляната да се върна от училище. То беше като кученце, истински домашен любимец и приятел. Но един ден, когато се прибрах в къщи, агънцето го нямаше. Тогава чух баща ми да псува, както обикновено, докато поправяше някакъв автомобил. Не исках той да ме наругае или да изям някой юмрук, затова се опитах да заобиколя колата тихичко като някое птиченце. Когато се приближих, погледнах към земята и видях моето агънце, обляно в кръв. То се беше приближило до баща ми и искало да си играе. А баща ми в изблик на ярост грабнал един от инструментите си и го забил в тялото му.  Разбира се, то беше мъртво.

С.Р.: Знам, че не ти е лесно да се върнеш толкова години назад, но какво изпита в момента, в който видя телцето на агнето?

Р.Р: Мъка, омраза, силен гняв … Напълно съм убеден, че в този момент бях абсолютно завладян от огромна ненавист.

С.Р.: Искаше ли ти се да убиеш баща си?

Р.Р.: Да. Исках да нараня, да убия, да унищожа всяко нещо, което представляваше някакъв авторитет или власт под някаква форма.

С.Р.: Каза ли нещо на баща си или просто се отдръпна, защото се страхуваше от него?

Р.Р.: Аз избягах от къщи. Избягах в гората, скитах се из планината и крещях … Крещях с пълно гърло през този следобед: „Той уби агънцето! Той уби моето агънце!“

С.Р.: Колко време прекара извън дома?

Р.Р.: Може би от този момент до деня, в който се ожених, почти не живях у нас, освен в случаите, когато социалните работници от службите, занимаващи се с малолетни престъпници,  ме връщаха в къщи.

С.Р.:  Но как така едно 12-годишно момче, без стотинка в джоба, изпълнено с огромна омраза, може да се грижи за себе си?

Р.Р.: Просто се опитваш да  правиш най-доброто, на което си способен … спиш там, където хората те приемат … много пъти съм спал на земята, под храсти или в кашони, оправяш се някак си … по възможно най-добрия начин.

С.Р.: Искам да те питам нещо от чисто любопитство. Ти си на 12, напълно сам, мразиш баща си, изгубил си най-добрият си приятел – агънцето … не те ли беше страх?

Р.Р.: Изобщо не ме беше страх. Не и  след всичко, което бях преживял. Може би заради зверската омразата, която ипитвах, страхът ми беше потиснат, погребан дълбоко в мен.

С.Р.: Ти си се оженил много млад, нали?

Р.Р.: Да, на 17. А съпругата ми беше на 15.

С.Р.: О, ти си пораснал много бързо. Престъпен начин на живот ли си водил?

Р.Р.: Да. Бях чест „гост“ в поправителното училище; бил съм  в институции за малолетни престъпници; бил съм и в затвора. На 15 бях в затвора, защото излежавах присъда за непредумишлено убийство. Мразех всичко и всички.

С.Р.: На колко години затвор те осъдиха?

Р.Р.: Трябваше да прекарам зад решетките около година и три месеца преди да бъда освободен условно. Понякога не е лесно да се говори за това, заради дългите години трупана и насъбирана омраза, и негативните емоции. Обръщайки се назад, аз изпитвам срам …  Живеех за наркотици и пак наркотици, престъпления и алкохол, и още алкохол.

С.Р.: Пристрастен ли си бил или си пийвал само за компания?

Р.Р.: Бях пристрастен. Силно пристрастен към спийд (бел.пр. – вид наркотик) и алкохол. Ако нямах пари, за да си ги купя, аз крадях, пребивах, обирах и изобщо правех всичко възможно, за да си ги набавя.

С.Р.: Не те ли беше грижа, че може да умреш?

Р.Р.: Не. Изобщо не ми пукаше. Ако ти решеше,  можеше да ме оставиш да лежа ей там на земята, а мен не ме интересуваше изобщо.

С.Р.: Но тогава какъв беше смисъла на живота ти?

Р.Р.: Не знаех. Може би смсъла беше да разбереш кой води играта.

С.Р.:  Обаче един ден ти си получил прободна рана и буквално си кървил до смърт. Разкажи ми какво се е случи през този ден.

Р.Р.: Това се случи когато бях на 25 години. Бях женен и имах три деца. Престъпният ми начин на живот беше ескалирал до такава степен, че се налагаше няколко пъти съпругата ми да ме напуска, за да бъде в безопастност. Бях се превърнал в баща си. Биех жена си, а децата ми се страхуваха от мен. Често блъсках и удрях по стените, давайки воля … изливайки яда си … гнева  и безсилието, които чувствах. По онова време бях въвлечен в един бой. Аз постоянно се биех. Бил съм в затвора заради малтретиране, нарушаване на обществения морал, скандали на публично място, нападение над полицаи … Ако ти носиш значка и караш полицейска кола, то ти автоматично се превръщаш в моя мишена. Винаги съм търсел и започвал караници и кавги или съм предизвиквал някакъв инцидент, за да мога да беснея на воля. Както казах, аз бях на 25. Този ден сина ми, на 5 години, беше с мен. Всичко започна на входната врата на малък магазин, тип 7/11. Един мъж бутна вратата, после и аз я бутнах от другата страна, и това беше достатъчно да ме подпали. Ударих го, разбих му главата и той се стовари на пода.

С.Р.: Разбрахме колко опасен е бил Рон. Но кой излезе победител в този бой?

Р.Р.: Предполагам, че той. Аз го свалих на земята и той падна върху едни бутилки, които бяха наредени близо. Ударих го с юмрук в лицето. Стъкла се разхвърчаха из целия магазин, хората се разкрещяха, разбягаха се, но този мъж де изправи, държейки в ръка голяма счупена бутилка, и започна да ми нанася удари. Първият удар беше насочен към  лицето ми. Вдигнах лявата си ръка, за да парирам удара, но той разряза бицепса ми, артерията, лигамента и сухожилието на цялата ми лява ръка, чак до кокала. Кръвта ми шуртеше … с всеки удар на сърцето ми кръвта ми се лееше като из маркуч. Аз обаче бях обезумял от ярост, побеснял до такава степен, че  въобще не обръщах  внимание на това. Просто продължавах да го налагам здравата с другата си ръка, а той на свой ред ми нанасяше удари със счупената бутилка. Мъжът ми нанесе няколко прободни рани. Беше твърдо решен да ме убие. Тогава не знаех, че тъкмо бил излязал от затвора. Бил излежал присъда точно защото бил намушкал някого с нож.

С.Р.: И как завърши тази разправия, меко казано?

Р.Р.: След няколко минути мениджърът на магазина се приближи и буквално се разкрещя: „Млади човече, ако не отидеш в болницата, ще умреш тук в магазина!“  Думите му привлякоха вниманието ми. Пода беше изпоцапан с кръв, която продължаваше да шурти от мен; малкият ми син беше изпаднал в истерия … търчеше насам-натам и крещеше неистово; а хората – паникьосани.

С.Р.: Синът ти е преживял нещо много по-ужасно отколкото ти, виждайки заклано малкото агънце.

Р.Р.: Да, не ми е лесно да си припомням тези събития, но човекът предложи да ме откара в най-близката болница. Аз седнах на пасажерското място в личния и автомобил, а той седна зад волана и шофира 2 мили. Нямах турникет, но дори не се и опитвахда спра кървенето. Просто бях сложил ръката си отгоре на раната. Когато пристигнахме в кабинета за спешни случаи бях толкова близко до смъртта, че дори не можех да си отворя очите. Спомням си екипа от лекарите. Можех да ги чувам, но не и да ги виждам. Те казваха: „Не можем да му помогнем. Изгубил е твърде много кръв. Най-вероятно ръката му ще трябва да бъде ампутирана. Трябва да го подготвим и да го изпратим в друга болница.“ Беше пълен хаос. През това време някой се беше обадил на съпругата ми и тя беше пристигнала в бърза помощ, и беше прибрала сина ни.

С.Р.: А ти осъзнаваше ли какво се случва около теб или беше изгубил съзнание?

Р.Р.: Аз бях в едно такова състояние на полу-съзнание. Чувах гласовете им, но не осъзнавах напълно какво ставаше. Започнаха да ми преливат кръв, след което ме пренесоха в линейка и ме „изстреляха“ към Baptist Hospital в Ноксвил, Тенеси, която се намирашена 18 мили. Бяха позволили на жена ми да се качи в линейката. Но парамедикът, млад мъж, се наведе над мен и ми каза нещо, което не можах да разбера и дори не можах да му схвана смисъла: „Господине, вие сте изпаднал в сериозна беда. Трябва да призовете и да се обърнете към Господа!“

С.Р.: Чакай малко. Аз мислех, че на парамедиците не им е позволено да говорят на пациентите за Бога.

Р.Р.: И аз така знам. Но този млад човек явно е бил подтикнат да стори това или просто е подложил на огромен риск работата си.

С.Р.: А ти как отвърна на неговите думи?

Р.Р.: Нападнах го остро, напсувах го. Ако имах сили сигурно щях и да го цапардосам. По принцип, всичко, което не разбирах, аз го ругаех и проклинах. Изпадах в някаква параноя, обвземаше ме някакъв страх, ако не разбирах нещо и атакувах тези неща. Но отново този младеж каза: „Господине, Господ ще ви помогне!“ и спомена името Исус. Не разбирах какво означава това и го напсувах, наругах и този Исус … просто не бях на себе си. Но докато той продължаваше да ми говори, нещо се случи в линейката. Изведнъж … аз си помислих, че линейката избухна, тя се изпълни с пушек и пламъци. Не разбирах какво се случваше. Почти сигурен бях, че тя избухна.

С.Р.: Уплаши ли  се?

Р.Р.: Ами … бях напрегнат. Не знаех какво ставаше. Мислех си: „Ето ме тука на, умиращ, понеже кръвта ми изтича, а сега,  на всичкото отгоре, взе, че се подпали и линейката.“ На мига, в който се появиха пушека и пламъците, аз имах усещнето, че се издигам нагоре над линейката. Движа се през пушека, през облаците, набирам скорост и изобщо не чувствах болка.

С.Р.: Значи ти си излязъл извън тялото си. После какво стана?

Р.Р.: Всичко около мен беше черно и тъмно. Аз се движех през мрака на този пушек и осъзнах, че чувам множество гласове. Не виждах никого, но чувах писъци, викове и стонове изпълнени с агония. Те ставаха все по-силни и силни. Излязох от пушаците и погледнах надолу към нещо, което приличаше на кратер на вулкан. Започнах да се спускам надолу и все по-надолу. И тогава настъпи най-ужасяващият за мен момент, в който видях лицата на хора, които познавах; хора, с които бях крал, бях се бил, бях купонясвал … Всеки един от тях беше умрял при трагични обстоятелства – застрелян, или от свръхдоза наркотик, или някакъв друг трагичен инцидент. Всеки един от тях беше починал от насилствена смърт.

С.Р.: И какво правеха тези хора в ада?

Р.Р.: Те крещяха, горяха … бяха като в някакво огнено езеро … горяха, но не изгаряха. Огромни множества хора … Но най-страшната и ужасна болка беше атмосферата изпълнена с депресия, потистнатост и гнет, самота и безпомощност.

С.Р.: Но ти никога не си чел Библията. Стъпвал си на църква може би веднъж или дваж в живота си. Не знаеш нищо за ада … Какво си мислеше, че е това, което виждаш?

Р.Р.: Никога през живота си не бях изпитвал страх. Били са ме, ранявали са ме с куршум, малтретирали са ме … страха беше нещо незначително в живота ми. Но всичко, което виждах, аз не го разбирах. Накара ме да се замисля. Осъзнавах, че има нещо повече от това, което познавах.

С.Р.: А хората в ада казаха ли ти нещо?

Р.Р.: Те ме викаха по име. Тези, които ме познаваха викаха към мен, казвайки: „Рони, не идвай на това място! От тук няма излизане! Не можеш да избягаш от тук! Не идвай тук! Тук няма надежда! Махай се от тука! Не идвай на това място!“ Загледах се в лицата им и познах Ричард, който умря при опит за обир. Сърцето му изхвърча от тялото му пред очите ми, там на тротоара в Атланта, Джорджия. После видях друг приятел – Фреди. Той падна в река с автомобила си. Колата го затисна и той се удави. Беше пиян. Сърцето ми се къса когато говоря за тези неща. Но аз ги виждах  и те крещяха: „Не идвай тук! Тук няма надежда! Върни се, върни се!“ Не мога да кажа колко дълго продължи това, но до мен достигаше най-отвратителната смрад на сяра. Не мога дори да я опиша. Чувствах ужасна жега, чувах писъци и стонове, усещах мириса, хората се мъчеха в невиждана агония. Аз съм държал умиращи хора в ръцете си, гледал съм ги как изгарят до смърт зад решетките на затвора, когато ги подпалвахме с течност и драсвахме клечката. Но това, което виждах тук беше отвъд естественото и не го разбирах. Те викаха към мен: „Върни се и не идвай тук! Няма излизане от това място!“ И тогава изведнъж   се събудих в болницата, в Baptist Hospital, Ноксвил, Тенеси.  Жена ми беше в стаята. Тя каза: „Ти успя! Искаха да ампутират лявата ти ръка, но после решиха да я оставят.“ Аз обаче гледах към нея и я чувах да говори, но умът ми все ощебеше зает  с това, което току-що бях видял.

С.Р.: С течение на времето успя ли да позабравиш това преживяване?

Р.Р.: Не. Никога. От този момент нататък аз не исках да оставам сам в тъмна стая …

С.Р.: Но ти, който на 12 години си бил истински мачо мен и не си познавал страха, ми казваш сега, че това, което си видял те е уплашило?

Р.Р.: Да.

С.Р.: В крайна сметка ти си отишъл на църква. Съпругата ти ли те заведе?

Р.Р.: На 2 ноември 1972 г. в 12 без 15 жена ми стана Християнка и прие Исус за свой Месия. Отидох на църква с нея, защото тя ме помоли да я придружа. Нямах си на идея какво е скамейка, какво е Библия … Пасторът се изправи, за да проповядва, а аз не можех да различа един стих от друг. Но той прочете Йоан 1:29: „Вижте, това е Божието Агне, което премахва греховете на света!“ Когато каза „Божието Агне“, той сграбчи вниманието ми. Спомних си моето агънце. После  проповедника каза: „Божието Агне е Исус Христос. Той е жертвата. Той е Изкупителя. Той е Спасителят на цялото човечество, Който прощава греховете и злите дела на хората.“ Той предостави възможност да молитва, но аз исках да си тръгна.

С.Р.: Рон, зная, че си се помолил. Но искам да узная следното – наркотиците, алкохола, псувните, престъпленията, които бяха част от живота ти, какво се случи с тях?

Р.Р.: Бях освободен на мига! Моята природа, моята същност беше трансформирана. От изпълнена с насилие и омраза, тя беше завладяна от любовта.

С.Р.: Все още за същата жена ли си женен? Какво работиш?

Р.Р.: Да и съм пастор.

С.Р.: Колко църкви си основал?

Р.Р.: 4.

С.Р.: А завършил ли си колеж?

Р.Р.: След като навърших 40 се върнах в училище и получих мастерска степен. Бог е чудесен!

С.Р.: Казвам ви – Бог е добър! Бог прие Рон Рейгън, човек, на който не му пукало дали е убил някого или не, човек, изпълнен с толкова силен гняв и омраза … В Своята милост Бог му показал ада, а Рон дори не вярвал в неговото съществуване. Той не познавал Библията, но това, което видял било точно като описаното в нея. Живота му бил напълно преобразен. В Старият Завет, в книгата на пророк Данаил, пише, че някои от тези, които са погребани с пръст ща възкръснат за вечен живот, а други – за вечно осъждение. Точно каквото е видял и Рон.
Roza sar

ЧОВЕКЪТ, КОЙТО СЪБИРА БОКЛУКАЖената се стоварва тежко на пейката и пуска торбата с боклука между нозете си. С лакти на колене, подпряла глава, тя забива поглед в тротоара. Всичко я боли. Гърба. Краката. Врата. Рамото ѝ се беше схванало, а ръцете загрубели. И всичко това заради торбата.

О, как само искаше да се отърве от този боклук!

Тежки облаци бяха надвиснали като сив покрив, сив и безрадостен, натегнал от хиляди скърби и печал. Опушени от сажди сгради хвърляха дълги сенки, правейки по-мрачни улиците и хората по тях. Ръмеше ситен дъжд, който охлаждаше въздуха и размътваше образувалите се вадички в канавките на улиците. Жената се загърна в якето си. Профучаваща кола опръска торбата и оплеска с кал дънките ѝ. Тя не помръдна. Беше твърде уморена.

Спомените ѝ за един живот без боклук са неясни и мъгливи. Може би детските ѝ години? Тогава гърбът ѝ беше по-изправен, походката по-пъргава … или пък беше само сън? Не знае със сигурност.

Задава се втора кола. Тази обаче спира. От нея слиза мъж. Тя наблюдава как обувките му потъват в калта. От багажника на колата той издърпва огромна торба с боклук. Намества я на рамото си и проклина тежестта ѝ.

Никой от тях двамата не обелва и дума. Кой знае дали той изобщо я забелязва? Лицето му изглежда младежко, по-младо отколкото изгърбената му стойка. След миг той изчезва. Тя отново забива поглед в тротоара.

Жената не обръща повече внимание на боклука си. Преди – да. Но това, което беше видяла в него я отблъсна и отврати. И оттогава насам тя повече не отвори торбата.

Какво друго можеше да направи? Да го даде на някого ли? Та всички си имат свой собствен боклук.
Приближава се млада майка. С едната си ръка води малко дете, а с другата влачи тежък и обемист товар.
След нея се задава възрастен мъж, чието лице е набраздено от бръчки. Неговата торба с боклук е толкова дълга, че се удря в краката му докато той върви. Хвърля бегъл поглед към жената на пейката и се опитва да се усмихне.

Какъв ли е товарът му?, чуди се тя докато той отминава.

„Съжаления.“

Тя се извръща, за да види кой го каза. До нея на пейката седи мъж. Висок, със слабо лице и светли, приветливи очи. Също като нейните и неговите дънки са покрити с петна от кал. Но противно на нейните, неговите рамене са изправени. Носи фанелка и бейзболна шапка. Тя се оглежда, за да види къде е боклука му, но не намира такъв.

Той проследява с поглед възрастният мъж, изчезващ в далечината и пояснява: „Като млад баща, той работеше много и дълги часове, пренебрегвайки семейството си. Децата му не го обичат. Неговата торба е пълна, препълнена със съжаления.“

Тя не отговаря. И понеже не казва нищо, той казва:

„Ами твоята?“

„Моята ли?“, пита тя, извръщайки поглед към него.

„Срам.“, гласът му е нежен, състрадателен.

Тя продължава да мълчи, но без да го погледне този път.

„Твърде много часове в ръцете на неподходящите хора. Миналата година. Миналата нощ … срам.“
Жената се наежва, закалена срещу презрението и подигравките, които е свикнала да получава. Сякаш се нуждаеше от още повече срам. Да го накара да млъкне. Но как? Тя очаква неговата присъда.
Обаче такава няма. Гласът му е топъл, а въпросът искрен: „Ще ми дадеш ли боклука си?“

Тя си поема въздух. Какво ли иска да каже?

„Дай ми го. Утре. На сметището. Ще го донесеш ли?“ Той изтрива едно мръсно петно от бузата ѝ с палеца си и става. „В петък. На сметището.“

Дълго след като той вече си е заминал, тя преповтаря сцената, докосвайки отново и отново бузата си. Гласът му все още звучи в ушите ѝ; поканата му се носи във въздуха. Тя се опитва да пропъди думите му, но не може. Откъде знаеше това, което знаеше? И как така, след като знаеше, той все още се беше отнесъл с нея толкова мило? Споменът се беше загнездил в душата ѝ, неканен, но добре дошъл гост.

Същата нощ сънят ѝ донесе лятото. Под синьото небе и пухкавите облаци едно малко момиченце, с развята поличка си играе сред дивите цветя. В съня си тя тича с широко разперени ръце, галейки нежно върховете на слънчогледите. Тя сънува щастливи хора, които изпълват ливадата със смях и надежда.
Но когато се събужда, небето е мрачно, облаците надвиснали, а улиците по-призрачни. В краката на леглото ѝ е захвърлена торбата с боклука. Тя с мъка я вдига на рамото си, затваря вратата на апартамента и слиза по стъпалата. Излиза на улицата и тръгва по все още кишавата, лапавичава улица.

Петък е.

Жената се поспира за момент замислено. Първо се зачуди какво искаше да каже мъжът, а после дали наистина искаше да каже това, което каза. Въздъхна. С надежда, която едва-едва надминаваше безнадеждността, тя се отправи към края на града. Други, също вървяха натам. Мъжът, който върви до нея смърди на алкохол. Много нощи наред е спал в костюма си. Една тийнейджърка върви пред нея. Жената изпълнена със срам забързва крачка, за да я настигне. Момичето отговаря доброволно още преди да е зададен въпроса: „Гняв. Силен гняв към баща ми. Гняв към майка ми. Уморена съм да се ядосвам. Той каза, че ще го вземе.“ Момичето посочва към торбата си. „Ще му го дам.“

Жената кимва с глава и двете продължават заедно напред.

Сметището прелива от боклук – хартия и счупени метли; стари легла и ръждясали коли. Докато успеят да стигнат върха на хълма, опашката е станала доста дълга. Стотици вървят пред тях. Всички очакват реда си мълчаливо, потресени от това, което чуват – вик, пронизан от болка крясък, който виси във въздуха, прекъсван само от стенания. После отново – вик.

Неговият.

Приближавайки се, те вече знаят защо. Той пада на колене пред всеки от тях, посочвайки торбата, умолявайки, а после – молитва. „Може ли да я взема? И нека никога повече да не я носиш.“ След това навежда глава и вдига торбата, изпразвайки съдържанието ѝ върху себе си. Егоизмът на ненаситника; горчивината на сърдитият; собственическото чувство на измамливият. Той чувства това, което те са чувствали. Сякаш той самият беше лъгал или мамил, или проклинал своят Създател.

Когато идва нейният ред, жената се поспира. Колебае се. Очите му я приканват да пристъпи напред. Протяга ръка към боклука ѝ и го взема. „Не можеш да живееш с това.“, обяснява той. „Не си създадена да живееш с този боклук.“ Със сведена глава, мъжът излива срама ѝ върху раменете си. После, вдигайки поглед към небето с очи изпълнени със сълзи, той извиква: „Съжалявам!“

„Но ти не си направил нищо лошо!“, извиква тя на свой ред.

Но той плаче, така както тя беше плакала нощи наред, обливайки възглавницата си със сълзи. Тогава тя осъзнава, че неговият вик е нейният. Нейният срам – негов.

С палеца си докосва бузата му. От дълго време насам, жената прави първата си стъпка без да носи торба с боклук.

С останалите тя застава в подножието на хълма и наблюдава как той е погребан под планина от мъка, нещастие и несгоди. За известно време се чуват неговите стенания. После – нищо. Само тишина.

Хората седят между изпотрошените коли, изхвърлените готварски печки и хартии, и се чудят кой е този мъж и какво направи. Също като присъстващите на погребение, те размишляват. Някои споделят случки и разказват истории. Други – не казват нищо. Но всички от време на време поглеждат към бунището. Някак си странно е, че се навъртат близо до купищата смет. Но още по-странно е когато се замислят да си тръгнат.

Така че – стоят. През цялата нощ и на следващият ден. Отново пада мрак. Някакво родство ги свързва, роднинство някакво, чрез мъжа, който взе боклука им. Някои си подремват. Други кладат огън в метални варели и разговарят за неочакваното изобилие от звезди на нощното небе. В ранните часове на сутринта повечето са заспали.

Почти пропускат момента. Младото момиче го забелязва. Онова с гнева. В първият момент, тя не вярва на очите си, но когато поглежда отново, тя вече знае.

Думите ѝ са тихи, сякаш говори на себе си. „Той е жив!“

После по-силни, понеже са предназначени за приятелката ѝ. „Той е жив!“

И още по-силни, защото иска всички да чуят: „Той е жив!“

Тя се обръща; всички се обръщат. Виждат силуета му на фона на златното слънце.

Наистина. Жив е.

АКО И ТИ КАТО МЕН ОБИЧАШ БОГ, МОЛЯ ТЕ, НАСЪРЧИ ПОНЕ ЕДИН С ТОВА СВИДЕТЕЛСТВО! НАГРАДАТА ТИ НА НЕБЕТО Е ГОЛЯМА!

Превод: Роза Саронова за ХРИСТИЯНИ.КОМ®™

ЕКИП HRISTIQNI

-> ИЗПРАТИ СВИДЕТЕЛСТВО КАТО КЛИКНЕШ ТУК! <- БОГ ЩЕ ТЕ БЛАГОСЛОВИ, АКО РАЗКАЖЕШ НА ДРУГИТЕ СВОЯТА ИСТОРИЯ И НАСЪРЧИШ ДОРИ ЕДИН!

ФЕЙСБУК ГРУПА – ХРИСТИЯНИ.КОМ МЯСТО ЗА ХРИСТИЯНИ

ФЕЙСБУК СТРАНИЦА – ХРИСТИЯНИ.КОМ

АКО ИСКАШ ДА ПОКРЕПИШ СЛУЖЕНИЕТО, ЗА ДА ДОСТИГНЕ ДО ПОВЕЧЕ ДУШИ – КЛИКНИ ТУК!

ВИЖТЕ ОЩЕ:

СПРИ БОЛКАТА! СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ВИКИ!

Баща ми умря, но Бог го върна.. СВИДЕТЕЛСВО

ДВЕТЕ КОРОНИ. ИСУС СРЕЩУ КОРОНАВИРУС!

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here