Вече няколко седмици подред до нас долитаха отекващите в далечината изстрели. Но тази сутрин те се чуваха по-ясно и сякаш цепеха въздуха с някаква специална цел. Обърнах поглед към брат си и другите възрастни, търсейки успокоение, но в техните очи успях да прочета само безпокойство и безсилие. Единственото, което можехме да направим беше да чакаме. 

„Борците за свобода“ пристигнаха. Някъде към 10 сутринта, всички ние лежахме на пода в къщата, с лице към земята и слушахме как куршумите свистяха из въздуха. В затишията между стрелбите, в нашият обикновено много оживен квартал, сега   цареше зловеща тишина. От време на време чувахме гласове, които крещейки издаваха заповеди. Ако разберяха как се казвам, щяха да ме убият.

Фантазирах си за хранаРоден съм в Либерия, Западна Африка, където баща ми служеше в Специалните служби за сигурност на Президента Самюел До (нямам роднинска връзка с него), който беше завзел властта чрез жесток военен преврат преди 10 години. Неговият режим потискаше политическата опозиция, фалшифицирайки и манипулирайки  изборните резултати, за да остане на власт. „Борците за свобода“ се бяха сформирали, за да го свалят от власт, започвайки гражданска война и илиминирайки всеки, който работеше за правителството на До и всеки, който беше член на неговото племе. Такава беше ситуацията в Либерия през август 1990 г. Докато света следеше как се развиват събитията със Саддам Хюсеин и инвазията на Ирак в Кувейт, милиони либерийци се „къпеха“  в кървава баня.

Бях на 11. Преди около година майка ми почина поради заболяване, а сега живота на баща ми беше в опастност. Няколко седмици по-рано преди да пристигнат възстанническите войски, той ми нареди да отида да живея при брат ми Рузвелт и неговата съпруга. Объркан и пълен с въпроси, аз приготвих малък сак с няколко чифта дрехи.

Живяхме в тила на бунтовниците в продължение на три месеца, които се оказаха най-трудния период в живота ми. Тези войници бяха безмислостни и жестоки; убиваха невинни хора дори когато неоснователно ги подозираха в нещо.

Докато се криехме, ние се хранехме  веднъж на ден – малка порция храна, състояща се най-вече от ориз и зеленчуци. Не виждахме почти никаква надежда. Като деца, ние започвахме всяко изречение, касаещо бъдещето с думите: „Ако оцелея през войната, ще …“ Живеехме с фантазии за хубава храна. Не бяхме ходили на училище вече 6-ти месец.

През ноември 1990 г., Президента До беше убит. Миротворци от съседни страни започнаха да идват в Либерия. Щетите изглеждаха непоправими, а невинността ми – безвъзвратно изгубена.

В началото на ноември Рузвелт и аз напуснахме Либерия на един кораб, пълен с бежанци, който потегли към съседна Гана. Живота тъкмо сякаш се връщаше към нормалния си ритъм, когато до мен стигна новината, че баща ми е бил убит. Той се беше предал на „Борците за свобода“ заради обещанието, което му бяха дали, че ще го пуснат на свобода след като отговори на някои въпроси, но от тогава никой повече не го беше виждал.Останах сирак. Винаги когато бях сам плачех. Войната остави в сърцето ми буря, която не можеше да утихне.
Фантазии за отмъщение
Като много либерийци, Рузвелт и съпругата му бяха християни. Ходехме на църква, но на мен ми беше трудно да вярвам в силата на молитвата. Бях се молил майка ми да не умира, но тя умря. Бях се молим баща ми да не умре, но беше убит и сега ме беше страх да се моля братята ми и сестрите ми, че да не умрат и те.

И така, целта на моя живот взе нов обрат. Изгарях от желание да намеря войника или войниците, които ме бяха направили сирак и да ги накарам да си платят за това. Фантазиите ми за хубава храна по време на войната бяха заменени с фантазии за отмъщение.

Скоро след това, брат ми и жена му подадоха документи в посолството на САЩ, с цел да придобият статут на бежанци и така през 1993 г. се озовахме в Бостън. Бях и развълнуван и много уплашен. Как ли ще се отнасят с мен в тази страна? Дали ще мога да успея да се приспособя към училището … ами престъпността … дали ще свикна със студеният климат? Никога преди това не бях живял на място, където температурата падаше под 23-24 °C.

Тръгнах на училище няколко седмици по-късно – бежанец, който се опитваше да живее в трета поредна страна. Годините, които прекарах в училище бяха белязани от хаос, неразбории, лоши оценки и много разочарование. Не можех да задържам вниманието си по време на часовете, а по време на тестовете и изпитите, когато в стаята цареше пълна тишина, моите мисли се понасяха обратно към Либерия и войната.

Мечтаех за отмъщение. Повечето вечери плачех докато заспях. Аз просто съществувах – не живеех.

След като едва завърших гимназия,  се записах в редиците на американската армия с надеждата, че ще се науча да боравя със смъртоносни оръжия. Но някъде по средата на основното военно обучение, бях освободен по медицински причини – леко заболяване на сърцето. Върнах се в къщи изключително ядосан. В какво се беше превърнал живота ми?

Все още не бях преодолял мъката и ето – изгубих всяка надежда за едно светло, по-добро бъдеще. Без връзка с Бога и без истински взаимоотношения с Христа, аз нямах никакъв източник на утеха и чувство за цел в живота.

И за да стане положението още по-зле, Рузвелт – единственият ми роднина, който беше жив – получи сърдечен удар. А беше само на 38. Той изпадна в кома и беше закаран в болницата.

Сам в къщи,  седях като парализиран в мазето, където спях. Още един, който ми беше много близък щеше да умре. Нямаше къде да отида. С часове седях в пълен мрак, плачейки.

Тогава се обърнах към Бога. В началото имах само един въпрос към Него: „Защо?“ После изредих всички неща, за които Го обвинявах: мама, татко, войната, раздялата със семейството ми, страданията, които преживяваха, моите разочарования, а сега – и моят брат, моят брат, когото обичах толкова много. Обвинявах Бога … „Защо?“

Обвинявах и себе си. Заливаха ме вълни от вина. Бях избрал да се държа здраво за болката от миналото и да подхранвам желанието си за отмъщение. Тогава, седящ в мрака, аз осъзнах, че можех или да поддържам живи тези свои фантазии или, веднъж за винаги, да се освободя от тях. Помолих Бог да ми прости. Бях готов да отпусна хватката, с която се държах за желанието за отмъщение и чувството на гняв. Помолих Бога, най-искрено и от дълбините на сърцето си, да спаси брат ми.Практикуване на прошката 
Четири дена по-късно, научих, че Рузвелт щеше да се възстанови. Отговора на тази молитва беше моята първа стъпка по пътя ми към вярата.Отне ми няколко години да се науча да се доверявам напълно на Бога. Докато растях във вярата, моят ум – някога приличащ на пустиня завладяна от гняв и отчаяние – се превърна в плодородна почва. Разцъфваха цветя на вяра и надежда, въпреки че понякога те биваха задушавани от порочните тръни и плевели на омразата. В продължение на години аз се бях успокоявал с мисълта и фантазиите за убийството на убиеца на моя баща. Корените на тази унищожителна идея бяха проникнали дълбоко в мен.

Едва през 2008 г. започнах истински да вървя по пътя на прошката. Реших, че искам да се опитам да открия убиеца на баща ми. В началото обаче не бях особено сигурен какво бих му казал. Сядах срещу един празен стол в трапезарията и се упражнявах да му кажа: „Прощавам ти!“ Понякога моят монолог ставаше толкова емоционален и напрегнат, че скачах от мястото си и започвах да крещя или се свличах на пода, плачейки неудържимо. Съмнявах се в поведението си. Наистина ли исках да го срещна държейки се по този начин?

На всичкото отгоре, шанса да го открия беше почти нулев. Той не би искал да бъде открит. Но колкото повече се упражнявах там пред празния стол, толкова по-непоколебим и ставах. Реших да пропътувам половината свят, за да предложа на този човек това, което Исус предложи на мен.

През 2010 г., на 31-годишна възраст, почти 20 години по-късно, аз се върнах в Либерия. Обаче не успях да се срещна с убиеца на моя баща. Той беше загинал в боевете.

Въпреки това, аз му простих.

По време на моето пътуване, Бог отговори на молитвите ми, при все  че не беше точно по начина, по който очаквах. Макар че моите планове не се осъществиха, вече можех да живея с мир в сърцето си. Можах да простя. 

Днес, аз се надявам да споделя тези трудно извоювани мир и надежда с моите съграждани от Либерия, много, от които са страдали по време на гражданската война в страната ни. Съпругата ми и аз планираме да поставим началото на самоиздържаща се ферма, която ще поддържа читалище и библиотека към него. Но най-важното е, че ние ще се стремим да донесем евангелско изцеление – начин да избягаме от насилственото минало на Либерия – мрак, който аз познавам твърде добре. Защото там където словата на Исуса за прощението са прогласявани, там бъдещето е светло и изпълнено с надежда.

Маркъс До е автора на книгата Catching Ricebirds: A Story of Letting Vengeance Go 
Превод: Роза Саронова

MARANATHA

Източник: christianitytoday

План проект за възстановяване на християни.ком

АКО И ТИ КАТО МЕН ОБИЧАШ БОГ, МОЛЯ ТЕ, НАСЪРЧИ ПОНЕ ЕДИН С ТОВА СВИДЕТЕЛСТВО! НАГРАДАТА ТИ НА НЕБЕТО Е ГОЛЯМА!

Превод: Роза Саронова за ХРИСТИЯНИ.КОМ®™

ЕКИП HRISTIQNI

-> ИЗПРАТИ СВИДЕТЕЛСТВО КАТО КЛИКНЕШ ТУК! <- БОГ ЩЕ ТЕ БЛАГОСЛОВИ, АКО РАЗКАЖЕШ НА ДРУГИТЕ СВОЯТА ИСТОРИЯ И НАСЪРЧИШ ДОРИ ЕДИН!

ФЕЙСБУК ГРУПА – ХРИСТИЯНИ.КОМ МЯСТО ЗА ХРИСТИЯНИ

ФЕЙСБУК СТРАНИЦА – ХРИСТИЯНИ.КОМ

АКО ИСКАШ ДА ПОКРЕПИШ СЛУЖЕНИЕТО, ЗА ДА ДОСТИГНЕ ДО ПОВЕЧЕ ДУШИ – КЛИКНИ ТУК!

ВИЖТЕ ОЩЕ:

Още едно доказателството, че Бог съществува – небето се отвори

СПРИ БОЛКАТА! СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ВИКИ!

Баща ми умря, но Бог го върна.. СВИДЕТЕЛСВО

Заведох сина си на лекар. Откриха дупка в сърцето му. Сина ми вехнеше пред очите ми.

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here